Ани Илков „Към свободния свят“

by Владимир Сабоурин

 

„Ние се наричаме мъртви, защото преди това сме живели,
ами тия, които не са живели, тях защо наричате мъртви?“
Йоан Екзарх, „Шестоднев“

 

В казармата на хляба, който кусаме,
не може никой да извика: „Аз съм истина!“
Безупречно е тялото на словото
(о, идеално тяло на отвъдното!),
но ние, ние, ние ли сме никакви,
щом няма за какво да възвестяваме
и ако няма за кого, тогава трябва ли
кръвта на тигрите, водата на ефратите
със много шумна страст да прекосяваме?

Кому са нужни тръгващите кораби
(високи като коледните хлябове),
когато е тъй малко ясен смисълът
на думите и техните значения,
на датите, описващи легендата.
Потомци или питомци на камъни,
кобилици от мъки и от адове
и лозе без лозар, вино без мехове –
ще ни приемеш ли ти, ако сме такива?

Щом сме такива, ти ще ни обичаш ли?
Нас, разделените с душите си, възникнали
в казармите на строгата телесност, тя!,
именувана от всички ни: безвремие,
и именувана от всички: безпространственост.
Облечени, обути и нахранени –
това ли ще остане от живота ни,
да! мъртвите са просто бивши живи, те
с радост са познавали надеждата,
да! мъртвите са мъртви. Само ние ли
ще раснем настрани като смоковници
с души на вятъра, с телата на престъпници
ще слушаме комюникетата последни
и с много ужас бавно ще съзнаваме,
че да възвестиш, не трябват думи, тъй
както да си жив – не трябва тяло. О!,
те са живи, живи са титаните,
строителите на България, красавците…

Да! Нека днес е жътвата, не утре, не!,
утре ще е късно да възпяваме,
да изговаряме и молим, да оплакваме,
да се разлистваме и да цъфтим, и да се радваме!,
ще бъде много късно утре. Утре е
различно време, с друга гениалност и
както камъкът, проникнал бавно в себе си,
избухва в пламъци и става на комета, тъй
пребиваването в този свят е вечно, щом

огънят и камъкът засветят.

 

 

 

 

 

Advertisements