Златомир Златанов „Суверенната фикция“

by Владимир Сабоурин

 

Мосак Фонсека – панамска юридическа кантора, от която изтичат над 11 милиона документа за укривани в офшорки пари – разкрива глобалния ад на капиталистическата реалност като рай за малцина.
Как най-могъщите хора крият парите си, за да се избегне местното законодателство?
Офшорните зони са образцов пример за класа без общество, за глобална аристокрация
(Някога Марио Тронти бе възкликнал – ние се стремяхме към безкласово общество, а получихме класи без общество.)
Сега добиваме представа какво означава да си несистемен играч.
От Бил Гейтс и Сорос до терористите не важи ли един и същ постулат на глобализация – възможност за най-могъщите играчи да пренебрегват правилата, валидни вътре в националните пространства?
Това вече не е картина, а фрактуриран паноптикум, топология. Или привидност на картина, сембланс.
Икономическите, финансови и суверенни правила в перфектен дует с човешките права и свободи на един абстрактен универсализъм фактически развързват „силата на фалшивото”. Този софистициран термин на Дельоз сега търпи същите превратности, с каквито той обвързваше империализма на означаващото при Лакан
Права и свободи – но за кого? Валиден ли е все още някакъв класов анализ или е безнадеждно остарял?
Какво означава глобална финансиализация на капитализма? Финансите са се превърнали в автономна сфера за извличане на стойност, произведена в реалното икономическо поле. Произведеното богатство се присвоява в полза на малцина играчи и една глобална аристокрация, както я нарича Негри.
Това е преразпределение на глобална социална рента в полза на определени заможни играчи и заможни страни. Неолиберализмът не толкова произвежда, колкото преразпределя, според Дейвид Харви (един порок, който по-рано се вменяваше на бюрократичната тоталитарна система).
Така превратно е разбиран изобщо капитализма като мениджмънт на последствия, не и на причини.
Ален Бадиу в последната си книга:
We must indeed call a class
logic—an extremely strict, extremely trenchant one which renders even the most formal
democratic norm fatuous and impracticable. At a certain degree of inequality, to speak
of democracy or of the democratic norm no longer makes any sense at all.
Let me remind you of these figures:
– 1% of the global population possess 46% of available resources. 1% – 46%:
that’s almost half.
– 10% of the global population possess 86% of the available resources.
– 50% of the global population possess nothing.
Thus, the objective description of this matter, in terms of population, in terms of
masses, tells us that we have a planetary oligarchy which represents around 10% of the
population. This oligarchy, I repeat, owns 86% of the available resources. 10% of the
population—not so far from the aristocracy of the ancien regime. It’s pretty much of the
same order. Our world reinstates, reconfigures, an oligarchical situation that it has
passed through and known for a long time and to which, in other forms and under other
aspects, it is now returning.
So, we have an oligarchy of 10%, and then we have a destitute mass of almost half of
the global population, the mass of the destitute population, the overwhelming majority
of the African and Asian masses. The total now comes to around 60%, and there remain
the other 40%. These 40% are the middle classes. The middle classes who, laboriously,
share out between them the remaining 14% of the world’s resources.
This is a very significant vision of the structure of the world: we have a mass of
destitute people who make up half of the global population, we have an oligarchy
whom I could well call aristocratic, from the point of view of their number. And then
we have the middle class, that pillar of democracy, who, representing 40% of the
population, must share between them 14% of global resources.
This middle class is principally concentrated in the so-called advanced countries. So it
is largely a Western class. It is the mass support for local democratic power,
parliamentary power. I think that we can say, without wanting to insult its existence—
since we’re all more or less a part of it, aren’t we?—that a very important aim of this
group, which, even so, only has access to quite a small part of global resources, just
14%, is not to fall back into, not to be identified with, the immense mass of the
destitute. Which we can well understand.
Има някакъв паралел между западния отказ от кейнсианска държава на благоденствие с последвалата в края на 70-те неолиберална контрареволюция (свързвана повече с името на Милтън Фридман, макар истинският начинател да е Пол Волкър) и между източния отказ от тоталитаризъм, който фактически е тип дисциплинарна държава на социална сигурност, покриваща всички сфери без изключение.
Глобалните олигархични класи без общество изникват по едно и също време, както на Запад, така и на Изток – това невинно съвпадение ли е?
Сега феномените на глобализация, дерегулация, флексибилност и миграция са лесни за отбелязване, но причините остават неубедителни – трябвало да се влее нов виталистки импулс поради естествената леност и инертност, да се премахнат бюрократичните спънки, да се заложи на частната инициатива и на конкуренция без равнопоставеност, и т. н.
Дерегулация е дума, употребена за пръв път от Рембо. Наистина човек обитава поетически, дори и в най-новото си неолиберално амплоа.
Но това разчиства пътя преди всичко на един хищнически капитал от империалистически вид, където сега доминира Америка и интригата е кой ще я измести.
Глобален капитал, което не пречи да са на дневен ред партикулярните капитализми – френски, германски, британски – върху които се издига хилавото творение на Европейския съюз с все по-компрометирана структура на апартейд.
Стойността (value) във формата на капитал отдавна е надскочила търговското обръщение и е узурпирала основните политически локации, където унилитерално взема решение относно себе си и бъдещето на света.
Още по-лошо. Мощта на глобалните финансово-търговски конгломерати вече не се покрива с властовата сфера на държавите и дори на коалиции от държави. И това означава, че структурата на днешния свят изцяло се определя от триумфа на глобализирания капитализъм
Капитализмът е липса на свят.
Но възможен ли е един друг свят?
Изглежда непредставимо, а и на каква цена?
Алиенацията на политическата способност на социалния субект е в същността на това, което се нарича реификация.
Но днес дори цяла една държава- този символ на тотална алиенация, – може да бъде свръхдетерминирана от по-могъщи алиениращи структури като МВФ, Световната банка, Федералният резерв или анонимни инвеститори
Държава с намордника на валутния борд – какъв по-стряскащ пример за реификация?
Комичната свобода да си вързан на каишка, а нейното скъсяване-удължаване още по-комично да наричат преход. Само че преходът е безпреходен. Der Ubergang ist ubergangslos. За такива като Хайдегер има само Gang, историцистки екскурси и псевдо-епохалности без цел.
В истеричните си изстъпления ние интуитивно осъзнаваме този факт и въпреки това или точно поради това оставаме неспособни да окажем реално влияние върху политиките
Но какви политики – те вече са постполитики в дезертиране от традиционните си суверенни амбиции
На кого да делегираме правата си, така че да не бъдат отчуждени и изземвани?
Представителната демокрация ни дава своя клоунски отговор.
Другата опция е политическият мит за революции, но тяхната епоха сякаш безвъзвратно е отминала
Революцията сега е възможна само във формата на отхвърлянето си като приватизирана контра-революция
Революционният мит се е хибридизирал до неузнаваемост. Арабската пролет, тероризмът, мигрантските вълни – тези неща стават все по-необясними.
Опитват да очертаят ролята на Америка за хибридните революции. Или пък заплахата Русия да се превърне отново в имперска сила.
Но вижте как американци и руснаци действат в Сирия, както и останалите хибридни опозиции или редовни войски?
Оказва се, че всички тези военни формирования са наемници на един глобализиран бандитизъм.
Ислямска държава като кръстоска на военна формация и търговско дружество
дали е само пародия на западния тип нация-държава или просто разкрива истинската й същност ?
Някои правят разграничение между глобализация, отнесена предимно към икономическия сектор, и мундиализация с наблягане на политическия акцент.
Мундиализация означава, че дори т. н. супер-сили са навлезли в очевидна криза на своята доминация и никоя от тях поотделно не може да наложи своя закон върху света.
Не могат пряко да се налагат империалистически тип рефлекси и се преминава към по-софистицирани отношения – какви? На хибридни войни, където информационното и милитаристкото са омешани в овърдрайф
Никой не иска да бъде империя, да има имперски настроен интерфейс. Един бивш резидент на ЦРУ заяви при посещението си в България, че Щатите не са империя, те само коригират другите имперски тежнения, и изброи кои според него са империи – Русия, Иран и ислямистите.
Добре, не е империя, а тогава какво е Америка – съединени американски симптоми?
Финансовата глобализация не е адекватна на политическата мондиализация.
От една страна, пренебрежение към териториалните граници, сбор на глобални корпорации и аристокрации, а от друга страна –националистически амбиции и свещена земя
Няма ли да се окаже, че унгарецът Виктор Орбан бърка Европейския съюз с призрака на една друга империя – Австро-Унгария?
Всъщност отново се говори за залеза на политическото поради всички тези неуредици и обърквания.
Има ли залез на суверенното? Когато горди суверенни държави молят офшорни инвеститори с неясен произход да не изоставят икономиките им?
Или когато суверенна България гради политиките си на суеверното внушение, че е по-добре да грешим с американците, отколкото с руснаците
Нацията-държава е подложена на двойна деконструкция – от глобализационните процеси отвън, и от неограниченото утвърждаване на индивидуални права за сметка на легитимно установените колективни авторитети отвътре.
От външния диктат на офшорния ад и от неистов либерализъм без устои отвътре.
Либералната ситуация може да се опише и в по-силни термини – светът се разпада в хаос на индивиди, стремящи се към самоосъществяване, както и да се разбира това, но фактически това е криза на нихилизъм, в която обективната истина, целите на човешкото развитие и историческите закони изглеждат неправдоподобни (тоест, контингентното е взело превес над догматичния исторически материализъм).
Парадоксално, в такава ситуация се възпроизвежда една от най-архаичните и примитивни форми на ред: господство на най-силните.
Ценността на такава нихилистична криза се състои в това, че прочиства и дава тласък за откровена йерархия на силите – да разпознаеш заповядващите като заповядващи и подчинените като подчиняващи се. Нищо друго в живота не е стойностно, освен степента на власт, в това число и самият живот като воля за власт
Империализмът на лаканианското означаващо отново надделява над дельозианските ставания-друг.
Ницше сякаш го е предвидил, че бъдещият гражданин на обединена Европа ще бъде durcheinander, тюрлю-гювеч или може би хибрид на френски философ с германски мозък в главата.
За Бадиу глобализацията е феномен още на 19 век, епохата на световен пазар е начената тогава. И което е по-важно, комунистическата алтернатива е тази, която възпира този феномен през по-голямата част на 20 век. Едва след краха на източния блок се развихря ново примитивно натрупване на капитал на глобално равнище
Връщането към неограничена експанзия на капитала след като бе отстранен комунистическия katechon не е новост в глобалната тавтология на иновации.
.
Днешната глобализация маркира връщането към нормална, тоест империалистическа ситуация на капитализъм
Близкият Изток играе точно същата роля, в която са били Балканите в навечерието на Първата световна война.

Това е класов анализ, правен преди няколко години от Бадиу, преди мигрантската криза. Справедлив анализ ли е?
Вместо за империализъм като последен стадий на капитализма (наистина звучи остаряло) защо да не говорим за глобален полицентризъм?
На което Бадиу предлага своята схема – колониализмът на разделение е последван от анархия на зониране
Не стои ли това в основата на българските суверенни страхове, че постоянно се опитват да ни присвоят и/или разделят, както вече се е случвало от Берлинския договор насам?
Преди имаме откровено имперско разделение, сега – конюнктурно зониране
Преди го правеха Великите сили, сега някакви неспецифицирани задкулисни врагове? Хаштагът Кой се превръща в знак на суверенна импотентност не само за българските реалии.
Зонирането се случва в стратегически икономически анклави, за да се тури ръка на най-важните ресурси от монополи и корпорации с анонимния интерфейс на офшорки.
Геноцидът в Конго преди години, за който дори на Запад отбягват да коментират, касае точно това.
Сегашното опустошение в Близкия Изток касае точно това зониране. За петрол става въпрос, глупако!
И как се оправдават на Запад? В тези зони нямало подходящи условия за демокрация.
Но каква демокрация, освен от западен тип? Западната демокрация и западният начин на живот не подлежат на дебатиране – наистина ли?
Кой от нас, постколониалните, е луд да се противопостави на Запада?
Постколониалните са осъдени да доразвиват своята недоразвитост
Малки държави като нашата са унизени от страха пред зониране и в същото време правителствата отправят постоянни молби към чуждите инвеститори, толкова неспецифицирани, колкото и откровените врагове.
Молби за доброволна самоколонизация.
Когато държавата потърси своите права, тя бива дестабилизирана от манипулирани протестърски движения и какви ли не подривни дейности
Не е ли ясно, че критиката вече е станала толкова импотентна, колкото парите на работническата надница? И че да упражняваш такава критика най-малкото е лицемерие, при това добре платено?
Номерът е в подриването на самите тези псевдо- подривни критики, за да се получи суверенно отстояване, но нещата опират само до истерични изстъпления или към руснаци, или към американци, или към европейските институции
Който се е сблъскал с Лакан знае какво означава дискурс на истерика?
Наистина това е вертиго на тъмни семио-ликвидности на всички равнища
Можеш да вземеш страна само ако откриеш третия бряг на реката, ако окупираш изключеното средно, но реалната политика не търпи такива софистики
Но не е ли зонирането и наша вътрешна афера? Разсвояване чрез ограждане, какъвто е знаменитият израз на Дейвид Харви, на нашите земи, плажове, естествени ресурси – всичко това, което се нарича common и го има във всеки втори фирмен знак, но в политически план е непопулярно.
Ние ще видим, че common е различно и от публичното, и от частното
Точно когато ни насърчават към частна собственост, мнозинството от хората се оказват деституирани
Натрупването на капитал всъщност означава двойна унизителна свобода за пролетарското мнозинство – първо, да са лишени от средствата за производство (при социализма поне на книга те се водеха тяхно притежание), и второ, да са свободни свободно да продават работната си сила
Пролетарското когито е унизено като никога, точно когато обещават всеки да се превърне в собствения си капитал
Вместо тоталитарните капани получихме неолибералните уловки.
Онова, което остава извън като неопределени публични тежнения и линеещо публично мнение, ще бъде прихванато от обществото на спектакъла или под ударите на био-политическите давления
Зонирането като ужасяващо лице на глобализацията обяснява и мигрантските напъни. Всеки се стреми към печелившата зона. Принудителното карцериране видимо е отстъпило и сега бежанските лагери никнат като гъби в щастливите места на света, предимно там, където се грижат за щастливите кокошки
Но няма нито щастливи, нито мирни места. Бадиу твърди, че империализмът като колонизиране или зониране води със себе си война, както облаците донасят бурята. И това вече е било прозряно от такива като Жорес и Ленин.
Ние обитаваме в катастрофа, която вече се е състояла.
Бадиу пледира, че само комунистическата хипотеза би донесла спасение, но за нас, хората на посткомунистическия свят, с тази хипотеза е приключено, нищо че трябва да се има предвид само някаква исторически сложила се превратна форма на комунизъм, от която сме се измъкнали.
За българите тази хипотеза е нихилистична и анти-суверенна в повече от заплахата на текущите глобализационни процеси
Ние инвестирахме суверенитет, както се изразяват тук, в Европейския съюз по зла ирония точно в момент, когато глобализацията прие размерите на де-европеизация и компрометиране на Запада като място на модерност.
Европейският съюз бе компрометиран от мигрантските вълни в това, което наистина е – жалък пространствен апартейд. Място, където историята се подиграва с географията.
Европа никога няма да се измъкне от мита за своето похищаване.
Отмъщението на Сталин напомня за себе си – сега и европейският Съюз на свой ред не знае как да се справи с националистически джуджета като унгарци, поляци и чехи.
На международно равнище тези джуджета стават просто зли. Нито комунистическият Интернационал им понесе, нито сегашната глобализация
Но същото се отнася и за Европейския съюз, който в пропуснатата възможност на осъществяването си се превърна в банална илюзия, върху която англичаните се опитват да упражняват не по-малко бнализираното си чувство за хумор

Какво се случва със суверенната фикция в държави като Либия, Сомалия, Сирия и ред други – нещо за което ние си затваряме очите ил просто не сме осведомени?
Новите имперски практики, според Бадиу, вече направо унищожават такива държави, вместо да ги корумпират или поддържат като колаборационистки карикатури. Наистина, защо да си губят времето? Нали акселерацията е на мода?
Това означава зонирането – изникване на разбойнически зони без държавност – и там, там какво друго, освен нови бойни машини поставят на прицел нов тип враг, вече не друга държава и дори не друг режим, а неспецифициран враг. Неслучайно израелските военни изучават Дельоз.
Тук имаше такъв популярен израз – мафията си има държава
Глобалните мафии без държави, както класите без общество, заплашват да превърнат един виц в самата реалност

 

 

 

 

 

Advertisements