Разговор в Литературния салон „Петното на Роршах“, Пловдив, 20.09.2016 г.

by Владимир Сабоурин

 

Литературният салон „Петното на Роршах“ вече седми сезон се води от Александър Секулов всеки вторник от 19 часа в клуб Петното на Роршах, Пловдив и е представил повече от 250 български писатели с техните нови книги.

Александър Секулов: (не се чува) …тази литературна патлакама. Т.е. съвсем сериозно Вие знаете, че този формат принадлежи на всички ни. Той ще съществува докато има общо съгласие за това. И докато не се, как да кажа, изхаби или умори, или недай си Боже стане обратното на това, за което всъщност той е създаден.
Малко по-дълъг ще ми е преамбюла този път, защото за четирите месеца, в които през лятото литературният салон не функционираше, която е нормална пауза според мен и необходима – българският литературен процес и живот се фрагментира и разпадна на всевъзможни противопоставяния. Ще избягам от думата битки, войни, сражения, защото те дават друга представа, а всъщност има общо взето вече доста изразени и естетически, и идеологически, и политико-социални противопоставяния вътре в самата българска литература. Аз, категорично изразявам личното си мнение, не приемам този плач, че видите ли когато едни български поети спорят помежду си дори твърде разпалено и се характеризират по един или друг начин, това видите ли отвращавало българската публика и тя щяла да напусне да чете българска литература. Още повече днеска чух уважавания доста от мен проф. Александър Кьосев да твърди, че употребяването на метафората „естетически планктон“ по отношение на Георги Господинов, това било фашизиране на езика. Ако това е така, Христо Ботев и Захари Стоянов са първи фашисти в българската литература понеже техните определения далеч надхвърлят определението на Милен Русков за Георги Господинов. Така че имаме едни подмяни, опит да се коментира и то от водещ български литератор като проф. Кьосев, опит да се отнеме от динамиката на конфликта и той да бъде препратен в полето на нищото, на естетико-коректното говорено, на полит-коректното говорене, т.е. на нищоговоренето. Аз смятам, че в българската литература започна най-накрая един сериозен диалог. Верно, крайно лично острастен, но не може да се очаква да е друг диалога в една малка литература, сред един малък на брой читатели. Това е нормално. Ние живеем много близко един до друг, ръгаме се непрекъснато в ребрата и когато някой реши да нанесе един по-голям шут, общо взето автобусът е тясен, все някой ще изпищи по допирателната. Така че за мен литературните тупаници са много важни, те трябва да се нанасят с радост и да се понасят с радост като във филма „Сибирския бръснар“, където хората отиват, за да се сбият на реката, за да могат да се освободят от бесовщината. И последното: защо смятам литературните скандали за много полезни. Защото в литературния скандал, когато е публичен, личността влиза със собственото си име. Значи когато Милен Русков или някой друг, или Владо Сабоурин, или Ани Илков наругае някой друг, той вече е заложник на този жест и той вече е още по-отговорен към собственото си писане, защото писането вече е вързано с действието. Защото досега беше – ние се крием зад едни медийни маски и пишем едни нищо незначещи неща. Но сега, обаче, тази драперия лека полека взе да пада и вече се вижда кой какво пише, как го оценяват и се вижда, че литературното поле страда от силни деформации. И общо взето според мен битката в момента е да се върнат някакви нормални пропорции на литературния живот. Завземането на толкова много пространство от едни хора, то е контрапродуктивно и не е вярно. Това се нарича хипертрофия. Това се случи с българския литературен живот в последните десетина, петнайсет години. Хипертрофира се и не е цялостен. Просто има една доминантна и това, разбира се, според мен полека лека ще изчезне точно защото се започна такъв един яростен на моменти диалог. С това експозето ми приключи. Сега ще дам думата на Митко Герганов с рубриката „Костенурката на Ахил“.

Димитър Герганов: Здравейте, добре дошли на всички. През новия сезон надявам се ще Ви изненадвам с интересни неща от „Костенурката на Ахил“. Сашо каза нещо за „Сибирския бръснар“ и това някак естествено ни отнася точно към Сибир закъдето е и днешната история. Свикнали сме да мислим за чукчите като за едни простовати хорица, които са известни с вицовете и с това, че Абрамович е губернатор на Чукотка. Аз днес ще ви разкажа накратко историята на този наистина храбър народ, която надявам се ще ви впечатли.
Чукчите живеят на крайния север на Берингово море в изключително сурови условия. Тези хора през целия си живот общо взето са се прехранвали с пиратство и грабежи.

Александър Секулов: Затова Абрамович им е гуребрнатор (смях).

Димитър Герганов: Да, затова вероятно им е губернатор. Имат много интересни лодки, правят седем метрови лодки – байдари по древногръцка технология. Не случайно използвам това сравнение, защото при тях желязото и пироните са били непознати и те ги сглобяват по същия начин както древногръцките кораби с клинове. Общо взето чукчите редовно са прескачали през Берингово море, за да плячкосват ескимосите. Те са се оплаквали на американците и на руснаците, но това не им е помогнало особено много. Но това, което наистина е впечатляващо в тяхната история е, че те са може би единственият народ, който Руската империя така и не е могла да победи. Всъщност става въпрос за над 100 години войни. За първи път през 1641 година руснаците научават за чукчите, защото чукчите им плячкосали някакви данъчни чиновници, обрали ги. Около 50-60 години по-късно първите казаци стигат до Чукотка и се опитват да ги завладеят по начина, по който те са свикнали, с жестоки репресии. Само че този път си намират майстора. Следващите 50 години има няколко големи битки, в които чукчите побеждават. Като имате предвид, че за мащабите на крайния север това да се бият примерно петстотин или хиляда човека от едната и от другата страна едни срещу други е нещо доста сериозно, като казаците имат пушки, а чукчите са с кости и лъкове. Тези хора са целите татуирани, много смели и с много голям дух. Основен мотив руснаците да ходят там е в крайна сметка местните богатства и да основат търговска станция. Правят една такава, Анадир и след 50-60 години открити битки и партизанска война на един финансист му хрумва да тегли чертата какво става до тук. Оказва се, че станцията за 60 години съществуване е направила 29 хиляди рубли приход и милион и триста и осемнайсет хиляди рубли разход, защото нали всичките тези войни струват някакви пари. И след една битка, в която чукчите не само убиват главатаря на казаците и пленяват знаме, и като виждат и финансовия разчет руснаците напускат Анадир, разрушават форта и станцията, и за десетина години ги оставят на мира. Става въпрос за 1770 година някъде. Малко по-късно около бреговете на Берингово море почват да се навъртат английски и френски кораби и Екатерина Велика решава, че тази територия е важна и този път вече заповядва да се действа с добро. Идват пак руснаците с доста сериозни подкупи за вождовете, няколко човека ги правят дворяни и в крайна сметка се подписва договор, с който Чукотка се присъединява към Руската империя. По условията на договора първите десет години те са освободени от данъци. Истината е, че следващите 130-140 години до идването на болшевиките чукчите плащат данъци колкото и каквито намерят за добре. Т.е. на практика не плащат почти нищо. Освен всички тези подкупи руснаците им носят и сифилис, който чукчите наричат „руската болест“, така е известна при тях. Но това което най-много ме впечатли, предполагам и на вас би ви направило впечатление, при чукчите има две неща: При чукчите има тази концепция за доброволната смърт, т.е. някой човек като остарее много или нещо е болен, или е тежко ранен, той се отделя от останалите хора от селото и бавничко или бързичко си умира.

Глас от публиката: Като японците.

Димитър Герганов: А това, което наистина впечатлява е митологията на чукчите и тяхното чувство за расово превъзходство. Според тях всички останали сибирски народи, които ги заобикалят като якути, ескимоси, коряки… са някакви нисши същества, които те дори не ги смятат за хора, а за техни слуги. Когато се появяват руснаците първоначално това е някакъв проблем, самият конфликт взима много жертви, в крайна сметка руснаците влизат в митологията като хора, но забележете каква е функцията на руснака според чукчите и митологията на чукчите. Единственото предназначение на руснака е: да произвежда и доставя на чукчите чай, тютюн, сол и желязо. Толкова. И накрая откъде се появяват вицовете за чукчите. Някъде през 60-те години в един игрален филм, казва се „Началника на Чукотка“, комедия, става много популярен в Съветския съюз и оттам тръгват всички вицове за чукчите. И искам да ви кажа, че от следващитя четвъртък, 29 септември, започва новият сезон на „Пловдивско историческо общество“ . Първият гост ще бъде Стоян Антонов. Той е историк, етнолог, много ерудиран приятен човек, с чувство за хумор. Председател на Българското хералдическо дружество. Подготвили сме ви много интересна тема, така че ще се радваме да се видим. (ръкопляскане)

Александър Секулов: Владо (Владимир Сабоурин – б. р.), заповядай! Да направя един преамбюл докато Владо се приготви на микрофона. Когато ние уговаряхме тази среща по повод стихосбирката му „Работникът и смъртта“, която на мене ми направи силно впечатление, лятото изобщо не беше започнало и пуническите войни още не бяха…

Владимир Сабоурин: Първата и втората (пуническа война – б. р.)…

Александър Секулов: Да, първата и втората бяха все още само в зародиш, така че това е едно много отдавнашно гостуване на Владимир Сабоурин като поет. И аз настоявам ние първо да чуем неговия автентичен глас като поет, като човек с различна и смела естетическа позиция и платформа и след това вече внимателно да разплетем всичко онова, което се нарича Манифест на новата социална поезия, което се нарича „спор“ около, за, против, срещу „Литературен вестник”. Да си поговорим за корпоративния модел на съществуване на българската литература. Той е човек, който няма проблем да говори за това нещо и ние да сложим с неговото гостуване едно много разумно, много балансирано вглеждане в сегашната литературна ситуация каквато е към 2016 година. Първо искам, понеже малко хора те познават тук, би ли се представил с няколко думи.

Владимир Сабоурин: Разбира се. Може би изглеждам като емигрант. Не съм. Майка ми е българка и от деветмесечна възраст живея в България и ставам все по-българин. Това не се забелязва.

Александър Секулов: Това не е повод за много голяма гордост.

Владимир Сабоурин: Това беше шега, разбира се. Искам да подчертая това изначално разминаване между някаква майчина душа и определено небългарския мъжки изглед. Сашо каза, че вашият литературен салон е на седем години. По стечение на обстоятелствата аз със съпругата ми Сирма Данова празнуваме нашата седма годишнина от брака, така че виждам в това съвпадение нещо много позитивно и хубаво, това че ще прекарам този важен сабатически празник и семеен юбилей в Пловдив и сред вас. Мисля, че това е достатъчно. Ако трябва да вадя професионалната си визитка, тя включва професор по антична и западноевропейска литература, преподавам и история на испанската литература във Великотърновския университет. И ще завършва това кратко представяне с това, че се чувствам и искам да бъда поет.

Александър Секулов: Прекрасно. Аз предлагам, за да влезем в разговара по възможно най-добрия начин, а той е през гласа на поета и през неговите текстове, така че моля ти се прочети ни две-три неща, за да тръгнем от една висока нота, които ти решаваш да избереш. Искам само да те питам имаше ли проблеми, защото знам, че тази книга трудно е намерила издатели, ако не трудно, то проблематично.

Владимир Сабоурин: С две думи, нито един мой ръкопис не е усвоил нито една стотинка на българския данъкоплатец. Това мога да кажа за собствените си книги. На всички конкурси, на които съм изпращал своите ръкописи, те са били отхвърляни с възмущение, радост и високо вдигната глава. И аз също с радост, без възмущение и с високо вдигната глава приемам това отхвърляне. Това е валидно и за тази книга. Тя не е усвоила нито един лев на българския данъкоплатец и категорично не е част от приватизацията на обществения ресурс, която приватизация аз яростно критикувам в моментното състояние на българската литература.
Но сега по същество. Вярвам, че съм преди всичко поет. Нека да се опитам да го покажа пред вас. Първото стихотворение от книгата е

(В. Сабоурин чете стихотворенията „Еклесиаст”, „Възхвала на българския етнически модел рано сутрин” и „Танкерът”. След „Възхвалата…” се чуват откъслечни ръкопляскания, б. р.).

Александър Секулов: Благодаря ти! Може би не знаеш, но в Литературния салон през период от време сме коментирали, че социалното изчезна от българската литература и то е като една огромна празнота, като липса на доказателство, че живеем в епоха, в която има социални противоречия. Защо според теб социалното го нямаше в българската литература и продължава да го няма на нормално равнище и на поетично съпреживяване?

Владимир Сабоурин: Надявам се, че новият роман на Милен Русков малко ще промени нещата в романа. Този роман за софийския таксиджия от 20-те години, т.е. Милен все повече се приближава към настоящето. За поезията и конкретно за „Работникът и смъртта“ мога да кажа, че големият залог на тази книга е именно да ни накара да обърнем поглед към това, което Вим Вендерс в прекрасния си документален филм за Себастиао Салгадо нарича солта на земята – работникът е солта на земята. Гадната комбинация в България между отхвърлянето на комунистическата идеология, която фалшиво възпяваше работника, но не го уважаваше – комунизмът беше времето на апаратчиците, на тези мижави хорица с плешивинки, с дипломатичски куфарчета – те не уважаваха работника, те лъжеха, че го уважават. После дойде неолиберализмът, това, което живеем в момента, който също не уважава работника. За тези хора потта е срам, освен ако тя не се дължи на високия адреналин, че за секунди си спечелил милиарди или са изгубили милиарди. Потта от ръчния труд, потта от всекидневния труд на човека, който става рано, работи, връща се уморен и това се повтаря всеки ден, е еднакво погнусяващо както за комунистическата реалност в България, така и за новата неолиберална реалност в България. Според мен това засрещане на фалшивостите на комунизма с новите идоли, с новите фалшивости на неолибералния капитализъм буквално зачерта всяка възможност да говорим за истинските хора, да говорим за солта на земята, да говорим за тези хора, които с невидимия си труд правят възможна и поезията. Един от глобалните проблеми, не само български, но се проявява и в България, че трудът все повече става невидим. Някак си по времето на класическия авангард от 20-те и 30-те години работникът е видим като горда материална фигура. След това той изгубва този свой статут. Той се превръща в нещо невидимо. А литературата не може да работи с невидимости, въпреки че някой ще каже, че точно с това работи. Да, работи с това, но търси фигурите, чрез които да изрази невидимото. Работникът социално е докаран до там, че той е невидим и няма фигури, с които тази невидимост да бъде направена видима. В моята книга „Работникът и смъртта“ аз се опитах, доколкото съм успял, да направя работника видим и да запълня тази черна дупка на липсваща социална поезия в българската литература.

Александър Секулов: Би ли могло да се каже какви други обществени прослойки са невидими в българската литература, доколкото ти имаш поглед?

Владимир Сабоурин: В българската литература много силно са невидими всички хора, които не могат да бъдат форматирани със сантименталния модел. Огромният успех на многократно цитирания автор се дължи именно на обръщането на погледа – на този лицемерен, състрадателен, добре продаващ се поглед – към фигури, които могат да бъдат форматирани сантиментално. Българската литература, като изключим върховите й постижения, които са били израз на върхови политически бунтове и взривове в тази страна – като Ботев, Гео Милев безспорно – моменти, в които поезията среща лице в лице революцията, за мен това е поезията. Надеждата, че като поет ще имаш невероятния шанс да се изправиш лице в лице с бунта. Защото без бунт, според мен, няма автентична поезия. И да се върна към въпроса на Сашо. Там където няма възможност сантиментално да бъде погледнат някой, там няма никой в българската литература. Тази сантименталност, която през 90-те си въобразявахме, че сме я преодоляли естетически, всъщност същите хора, с които смятахме, че сме я преодоляли естетически, после я превърнаха в някаква втрещяваща стока. Тази огромна слабост на българската литература, изначално бих казал това родилно петно на сантименталността на българската литература, желанието на българския читател винаги да се идентифицира с жертвата, на тази тънка струна играе сантименталният поглед, се завърна като някакъв кошмар. Лично за мен това е кошмар. Не може след 90-те да продаваш добре със сантиментален поглед, това е кощунствено, но го виждаме да се случва.

Александър Секулов: Добре, нека да изброим отсъстващите обществени прослойки в българската литература. Значи работникът със сигурност отсъства или поне аз не мога да се сетя за значим роман, в който главният герой да е работник. Може би Здравка Евтимова с „Една и съща река“. Не съм сигурен дали точно е работнически роман, обаче. Той по-скоро е живот в маргиналията, живот извън магистралата.
Селянинът, мисля, че също отсъства? Говоря за нормалния, съвременния български селянин в селата, които са оставени на разрухата. Знам, че в скоро време ще четем много силна книга на Недялко Славов, може би не на самата тази тема, но много близка, мисля, че ще покрие драматична, тематична празнота. Циганинът?

Владимир Сабоурин: Циганинът също категорично отсъства.

Александър Секулов: До тука махнахме четири милиона от иначе скромния и горд български седеммилионен народ. А децата? Щастливите и здрави деца между 10 и 18 години също не са представени в българската литература. Кой е представен?

Владимир Сабоурин: Имам странното чувство, че точно фигурите, които движат тази страна, продуктивните фигури са маргинализирани. Не ги виждаме. Значи, виждаме някакви фланьори, които се разхождат из Западна Европа, из Европите. Виждаме рентиери. Това е обобщаващото понятие, до което аз стигнах след доста мисловни усилия, в които много ми помогна книгата на Тома Пикети „Капиталът на XXI век“. Неговата втрещяваща прогноза е, че всъщност това, което ние разбираме под автентичен капитализъм, е именно апотеозът на продуктивните сили на човека, защото това е капитализмът – всичко друго е измама. Автентичният капитализъм, казва Пикети, и аз така го усещам, е апотеозът на продуктивното в човека. Но всъщност този автентичен капитализъм, казва Пикети, е някакъв много рядък, много несистемен, много странен епизод между две световни войни – първата и втората. (Всъщност: след двете световни войни, б. р.). Защо? Защото войните унищожават капитала и това е парадоксалната идея на Пикети. Капиталът е продуктивен, когато стартира от нулата. Тогава той е наистина гениален. Това бяха 90-те години.

Александър Секулов: Т.е. може ли да се каже, връщам към отсъстващото в българската литература, защото това е важно за нашия разговор и за старт изобщо на литературния сезон. Може да се окаже, че съвременната българска литература всъщност проспива, недоглежда и е сляпа за огромните социално-икономически катаклизми на съвременното европейско общество. Не говоря за схващането като за някаква изолирана, напълно неповторима в света действителност.

Владимир Сабоурин: Абсолютно съм съгласен с теб, даже смятам, че тази теза трябва да се засили. Наистина имаме едно тотално проспиване на процесите в света. Между другото искам да отбележа, че Европа вече е встрани от големите реални процеси, които се случват на друго място, в Латинска Америка. Не тематизирам Китай, защото това е друга цивилизация. Но Латинска Америка, която познавам от първа ръка, смятам, че това е абсолютното бъдеще, а не Щатите, които смятам, че влизат в една чудовищна рентиерска криза. Докато този континент Южна Америка е бъдещето. Не случайно Себастиао Салгадо е бразилец. Там, в Латинска Америка е много жив този дух – една много странна комбинация от католицизъм и архаични индиански вярвания, която много настоява върху справедливостта. По принцип европейският и щатският тип християнство е много капиталистически асимилиран. Докато католицизмът в Латинска Америка е много първичен, много близък до първичната идея и послание на християнството, а това е социална революция, водеща до по-голяма справедливост и равенство между хората. Това е бъдещето. От така очертаното бъдеще ние българите, нали, сме се скатали тука, произвеждаме някакви смешки за един умиращ пазар какъвто е Западна Европа. Това иска Западна Европа от нас. Някой да я гледа отдолу мило, защото вече целият свят я гледа отгоре. Европеецът вече знае, че залезът на Запада, предвещан преди един век, вече реално се случва. Европа си отива. Европа е музей. Европа е старчески дом. Младостта на човечеството вече е някъде другаде. И тогава идват българските тарикати и казват на европейците – Вие сте хубави, обичаме ви, вие имате бъдеще, вие не сте геронтофилски континент, не сте рентиерски континент. Сега ще ви оправим настроението.
Смятам, че това е губеща стратегия. Не е достатъчно да смяташ, че живееш в провинцията, за да произвеждаш провинциални стоки. Смятам, че и в България могат да се произвеждат литературни стоки, ориентирани към истинското, реалното бъдеще на човечество, което безспорно е бъдещето на по-голямата социална справедливост, на някакви нови религиозни движения, които да са базирани върху фундаменталните послания на християнството. Всичко това, което в Европа е безвъзвратно умряло, в Щатите също си отива. Но ние си въобразяваме, че тъй като живеем в задния двор на Европа е достатъчно да продуцираме за старческия дом Европа, че това е достатъчно.

Александър Секулов: Навлязохме в една друга територия. Разширявам кръга. Тръгнахме от твоята поезия, от липсващите обществени прослойки и стигаме съвсем закономерно до Манифеста за новата социална поезия. Ти си човек с усет за това как определени думи се използват политически некоректно. Защо в края на краищата в последния вариант на този Манифест оставихте думата „омраза“, която всъщност леко превръща текста в лесно мюре. Т.е. веднага лесно се мултиплицира, че това е език на омразата, че това е език на противопоставянето, на разрушението, на унищожението едва ли не. Т.е. се продуцира всеки път начина по който управляващата прослойка елиминира застрашаващата революционна вълна. Нарочно ли го направихте? Калкулирахте ли политкоректния блясък, който то предизвика? Калкулирахте ли опасностите от употребата на думата „омраза“? Не ви ли се струваше, че трябваше да я плъзнете по-леко или си беше много ясно, че то така ще се получи.

Владимир Сабоурин: Тук трябва да се намеси един друг автор, който в момента е важен за мен – Ювал Харари, това е един универсален историк, израелец, който твърди, че през 21 век алгоритмите ще изместят човешкия интелект и го твърди не по един научно-фантастичен начин, а по един наистина много интересен начин, изследващ събития свързани с Гугъл, с Тесла, с други реални корпорации, които произвеждат реални приложения и реални машини. Казвам това, защото бихме могли в момента да поверим чрез Гугъл дали наистина думата „омраза“ присъства в Манифеста. Аз като автор на Манифеста категорично твърдя, че тази дума не присъства там. Но Корпорацията е толкова силна, че вече дори успява да твърде, че думи, които не присъстват в текста, всъщност присъстват. Това е чудовищно. Не може да се докараме дотам, че една интерпретация, една злонамерена интерпретация на хората с реална и символна власт да се превръща в текст. В текста, в Манифеста на новата социална поезия, това може да се провери от всеки умен телефон в момента, не присъства думата „омраза“. И то не защото сме избягвали, а защото този текст е много висока топка, този текст е продукт на десетилетни размисли, основно мои и на Васил Прасков. Фактът, че той се случи някак си случайно във Фейсбук, на парче, чрез коментари, така се разбрахме и това може да се проследи на моята стена, разбрахме се, че аз пускам някакъв фрагмент и той после се коментира от някаква наша фейсбук общност. Та, случи се много уж така лековато, но нещата са много промислени, теоретически много високи. Аз съм шокиран, че нито един висок представител на българската академична общност, тук беше цитиран многоуважавания от мен проф. Александър Кьосев, той се задоволява да пише смешни постове във Фейсбук. Къде е сериозният теоретик Александър Кьосев, който да излезе и да каже: „Ей, вие леви пишлемета, омитайте се оттук и се навирайте в кучия гъз, където трябва да сте.“ Къде е този десен мислител, който да се изправи и да каже: „Това е парцал, разкарайте се от хоризонта ми.“ Говори за фашизъм. Смешки. С фашизъм ни плашат от първата свободна демонстрация в София. Оттогава ни плашат с фашизъм. Разкарайте се. Този филм сме го гледали хиляди пъти. Не ни лъжете. В момента ние говорим, че България има нужда от нова социална революция, ново преразпределение на приватизираното от Вас богатство, реално и символно. Не се измъквайте по тъч линията, говорейки за фашизъм. Не става дума за фашизъм. Става дума за предстояща и незаобиколима социална революция в тази страна. Това, че вие искате да я проспите, да дочакате пенсионирането си като професори и после да не ви интересува, е изцяло ваш проблем. Значи хоризонта на вашето мислене е пенсионен. Тук говорим за сериозни неща. Аз също съм университетски професор, но не смятам, че това трябва да е хоризонта на нашето мислене. Пак ще повторя тази теза, която не е само литературна в Манифеста.

Александър Секулов: Тя ни най-малко е литературна.

Владимир Сабоурин: Да. Манифестът е литературният израз на нашата дълбока убеденост, че България се изправя рано или късно след фантомите на мирния преход пред една вече реална социална революция, търсеща преразпределение на несправедливо приватизираното богаство. Затова говорим, не ни баламосвайте. Ние четем Тома Пикети, ние четем Ювал Харари. Не ни баламосвайте. Не се ебавайте с нас. Ние сме умни хора.

Александър Секулов: Има ли народ за революция?

Владимир Себоурин: Това е наистина съвсем друг въпрос, който непрекъснато се повтаря в българската литература още в „Под игото“. Искаме революция, но има ли Субект. И разбира се…

Александър Секулов: Въпросът ми е един и същи – има ли народ за революция? Значи за чевермета има. Аз това го знам. Въпросът е дали едното не се бърка с другото. Искаме да излезем навънка за десет дни, едни чевермета, след това се прибираме, разбира се, с много хиляди жертви.

Владимир Сабоурин: По принцип това е един много дълбок въпрос, който не касае само българските комплекси. Още през 60-те години в Западна Европа Франкфуркската школа поставя този въпрос: Къде е изчезнал Субектът на революцията. Къде се е скрил? Ние имаме нужда от революция, тя е необходима. Но не знаем на кого да я делегираме да я извърши.
Аз пак бих разширил хоризонта и бих казал – Нека да не се крием в българските си комплекси. Проблемът е глобален. Истината е, че в момента в целия свят се търси Субектът на една нова реална социална революция. И аз не виждам защо в България с нашите скромни провинциални силици също да не се огледаме за нещо по-различно от чевермета и професори крещящи „Фашизъм!“.

Александър Секулов: Тогава да те питам дали дирижираното верско противопоставяне не е параван зад който всъщност се цели омекотяването на този социален сблъсък, който започна още преди шест-седем години с движенията на Окупирай Уолстрийт и т.н.? Дали всъщност това противопоставяне не е дирижирано, защото тогава вече се консолидира едно особено верско противопоставяне и се снема социалното от дневен ред?

Владимир Сабоурин: Значи абсолютно убеден съм, че конкретно за българските условия реалната бомба на това, което ни се случва и запушва хоризонта на реалната социална революция, е произведено от Тодор Живков с възродителния процес. Това е моментът, в който комунистите разбират, че трябва да станат национал-фашисти. Ето това е реален фашизъм – смяната на имената. Комунистите виждат, че за да задържат властта трябва да станат национал-фашисти и те всъщност залагат тази бомба. Може би тази теза ще ви се стори параноична, но не е изключено това, което в момента се случва да е отрепетирано именно по време на Възродителния процес и после на верските в крайна сметка войни при разпадането на Югославия. Със сигурност това ще бъде използвано. Аз с потрес виждам това в Германия – последното упование на разума в Европа. Германия, за щастие, има сериозни вини, които са сериозна пречка пред възраждането на националсоциализма и въпреки това в Германия, в бастиона на разумното вече виждаме много обезпокоителни процеси. Със сигурност те ще бъдат ползвани, за да се подмени това, което ни очаква – социалната революция. Да се подмени социалната революция със зверски, т.е. верски и зверски, грешката на езика е вярна, сблъсъци.

Александър Секулов: Добре, да те върна към една част от, все пак наистина това е Литературен салон, макар че всяка тема, която излиза извън литературата, е добре дошла. Искам да те питам, дай ми примери за хайлайфна (всъщност лайфстайлна, б. р.) литература и за литература, която паразитира върху университетски структури? Ако обичаш да бъдеш конкретен, за да хвърлим един поглед върху това какво имаш предвид конкретно в литературния ансамбъл.

Владимир Сабоурин: Много благодаря за този въпрос. Манифестът е конципиран така, че зад всяко негово понятие стои реално лице от българския литературен ландшафт. И аз сега ще кажа тези лица, защото не виждам противоречие между високата теория и факта, че зад всички най-високи понятия стоят някакви социални и икономически реалности. Разбира се зад лайфстайл литературата стоят хората от т.нар. „бърза литература“, които между другото вече са ланшен сняг. Може би Тома Марков е най-знаковото име в тази посока. Честно казано лично мен лайфстайл литературата не ме интересува сама по себе си. Между другото парадоксът в България е, че тя няма пазарен успех и това са българските парадокси. Точно писателите, които заявяват в естетическата си програма, че искат да се продават като за световно, не се продават като за световно. Това са българските лицемерия. В България всичко е подменено и съответно хората, и тук вече преминаваме към по-интересното понятие…

Александър Секулов: Чакай, чакай! Спираме, за да не го минем метър този въпрос. Значи не ти ли се струва, че това определение за лайфстайл литература всъщност не касае точно тези от Бърза литература. Аз не мисля, че те са хомогенна група. Не мисля, че тематиката на техните творби, специално Томата не мисля, че е лайфстайл, той е автентичен поет, според мен и с доста трагическо възприятие на действителността. По-скоро под лайфстайл литература не ти ли се струва, че тази литература, която олекоти трагическия изказ не до трагическо възприемане на света, а до разказване на анекдоти като този за Любовния заек и т.н. Всъщност това не е ли лайфстайл линията, която започна от Георги Господинов, минава през Августин Господинов и сега общо взето идва най-леката конница в последните… идва някакъв дребен впрегатен добитък, общо взето, които разказват, но те несъпреживяват действителността. Аз по-скоро мисля, че това е лайфстайл литература, когато се превърна в нещо, което може да се чете между три питиета, да се представя в дискотеки. Това всъщност подменя цялото възприятие за литературата като екстатично преживяване на действителността и се достига до някаква нова реалност, която да възприемаш. Това е моето несъгласие с това, което чувам или поне част от него. А за другото, което паразитира върху университетската структура , мисля, че там е по-ясно, но пак би могъл да…

Владимир Сабоурин: Да. Така. Значи за лайфастайла и за твоето усещане, че името, което назовах някак си не се вписва в твоята представа…

Александър Секулов: Ами, да, имам такова усещане, но то е лично възприятие.

Владимир Сабоурин: Да, всички говорим с личните си възприятия. Тази смехотворна позиция на университетските преподаватели, че могат да застанат над личната си позиция е ебавка със слушателите. Няма такава надлична позиция и го казвам като университетски професор с 25 годишен стаж. Те се ебават с обикновените слушатели, когато твърдят, че имат такава надлична позиция. В този смисъл абсолютно приемам личната интуиция на Сашо и съответно бих казал следното…

Александър Секулов: Той е един представител, извинявай, че те прекъсвам, но Томата е по-скоро… хм. Знаеш ли, той е по-сксоро нещо, което представлява това, което ти наричаш социална поезия, но по друг начин. Той е градски лумпен, градски маргинал. И в този смисъл в неговата поезия има автентично преживяване. И казвам лумпен, не за да обидя, а като реторическа форма. Той преживява остро това нещо, то му е автентично преживяване, според мен. И в него социалното и като картина, и като типаж е доста силно. И си мисля, че трябва да се въведат някакви конкретики.

Владимир Сабоурин: Задължително. Значи когато говоря за лайфстайл и давам Тома Марков като пример за това, аз подхождам по-скоро социологически. Не се интересувам от високите качества, иманентно и вътрешноприсъщи високи качества на поезията на Тома Марков. Аз се интересувам от начина, по който той иска да продава, т.е. от социалогическия аспект на нещата. Социологически погледнато той иска да продава тези неща като лайфстайл, като нещо готино, като нещо печено. Разбира се, всеки читател с глава на раменете знае, че тази поезия не е точно това. Но въпросът е тогава защо тя трябва да бъде поднасяна в опаковката на лайфстайла. Тук говоря за медийните изяви на Бърза литература и името на Тома Марков като част от това движение. Абсолютно съгласен съм, че това, което преживяваме в момента, ни кара да погледнем на това, което наричаме лайфстайл на 90-те години, като на свръхвисока литература. Това кошмарно олекване на нещата, тази непоносима лекота на нещата в новия лайфстайл, аз там просто дори не искам да си завирам носа. Защото там няма… там ръката ти минава като през куп комари. Няма за какво да се захванеш.

Александър Секулов: Това олекотяване на поетическото преживяване, което започна с всички постмодерни иронии и в края на краищата и (стигна до – б. р.) снемане на напрежението от поезията, т.е. поезията вече не преживява света, т.е. поезията леко го коментира, леко така го завъртаме, леко го преразказваме един анекдот, т.е. отсъства целият стълб, по който се гради поетическото, това олекотяване, което започна в края на 90-те години, сега берем отровни плодове. Защото две, три поколения си помислиха, че да разказваш анекдоти е поезия, а тя не е поезия. Сне се страшно много напрежението на поетическото и което изтърбуши съвременната… Гледам, че някакви хора си правят премиерите в дискотеките. Нямам нищо против, но в края на краищата нека да не бъркаме Преслава с класическата музика. Аз мисля, че се подхлъзна цялата българска литература да я сложат на пазарна основа. И мисля, че това се случи не само с българската литература, а се случи с всички български изкуства включая театъра и киното.

Владимир Сабоурин: Поне да бяха пазарни!

Александър Секулов: А те не са!

Владимир Сабоурин: Един от моите упреци, който ще повтарям, докато лицемерите леко вземат, че се изчервят е, че това, което те наричат свой пазарен успех, всъщност е платено от мен като данъкоплатец. Всички тези главозамайващи успехи, с които ни пълнят ушите медиите, са платени с парите на данъкоплатците. Откъде накъде. Значи аз не съм навит, тъй като получавам една относително висока заплата за България и съответно имам сериозни данъчни отчисления от тази заплата. Не искам да финансирам чрез държавно-олигархични схеми успеха на Георги Господинов. Просто отричам да направя това в прав текст. Защото това се прави с данъците на всички. Това отново е една подмяна, това не е реален пазарен успех.

Александър Секулов: Добре, развий схващането си за корпоративния модел на съвременната българска литература. Започва да се откроява думата „корпорация“, но тя има някакви граници, някакви субекти. Формулирай го какво представлява според теб.

Владимир Сабоурин: Може би формулирайки това ще подхванем и темата за литературата, паразитираща върху университетските инфраструктури, т.е. „университетски“ е най-често държавна структура или приватизираща някакъв държавен ресурс инфраструктура. Така че тук ще включим този въпрос. Чисто генетически, т.е. с оглед на произхода на тази дума, Корпорацията за мен първоначално беше чиста метафора, което си го признавам. Когато аз се включих в скандала около „Литературен вестник”, а се включих там в момента, в който Ани Илков, поет, когото високо уважавам, мой учител в поезията и един от поетите, за които това постмодерно олекване, за което Сашо говори, не се случи…

Александър Секулов: Не, не се случва и не коментираме Ани Илков.

Владимир Сабоурин: Но той е бащата на постмодернизма, така че нещата са доста сложни и объркани.

Александър Секулов: Не е баш така.

Владимир Сабоурин: Но те се объркват именно от децата на Ани Илков, които се обърнаха срещу него. Те подмениха много от нещата, които съществуваха като да го наречем автентичен български постмодернизъм, колкото и това да е противоречие в понятие. Но това беше една скоба. Включих се в скандала около „Литературен вестник”, когато децата на Ани Илков, хората които той въведе в „Литературен вестник”, буквално решиха да го разфасоват публично и аз казах – това няма да се случи, аз ще ви отговоря, което и направих. Аз просто отговорих на текста на Йордан Ефтимов „Спекулата с младите“. Така се включих. После следващата стъпка беше изключването на Силвия Чолева от редакционната колегия на „Литературен вестник”, нещо, което „Литературен вестник” категорично отрича. Те казват, че тя си е тръгнала доброволно, доброволно се е самотръгнала. Там видях нещо, което познавам много отблизо от катедрения живот, нещо което наричам катедрена глутница. Случвало ми се е да се изправям пред катедрена глутница и видях Силвия Чолева също изправена пред катедрената глутница. И тогава си казах, тука има нещо корпоративно. Тази катедра, която на сто процента след изгонването на Силвия Чолева притежава дефакто „Литературен вестник” всъщност е академична корпорация. Тя се състои от две подделения – едното е НБУ, а другото е СУ. В СУ е Катедра „Теория на литературата”, а в НБУ – Департамент Нова българистика. Това са хората де факто, които владеят корпоративно „Литературен вестник”, използват го за правене на академична кариера. Академична кариера не може да се прави без публикации, а „Литературен вестник” умря като литературен вестник, за да обслужва академичните кариери на тези хора и те пълнят вестника с публикации на професори, доценти, главни асистенти, старши асистенти и асистенти. Това е сегашното положение на „Литературен вестник”. Ние възразихме, всъщност първо Ани Илков, после Силвия Чолева, възразихме, че „Литературен вестник” не е университетски стен-вестник. И видяхме какво се случи. Те казаха – не, точно това е, разкарайте се, махнете се, ние искаме да правим това. Това беше първата реалност, която аз нарекох Корпорация. Бих казала доста наивно, доста интуитивно като поет, това беше метафора на поет, нарекох „Литературен вестник” без литература Корпорацията, Академичната Корпорация.

Александър Секулов: Мога ли да ти задам един въпрос. Не считаш ли, че противопоставяйки се толкова яростно един на друг, вие сте все пак в известна степен много близки съратници години наред. Аз не забелязах никакъв елемент на, как да кажа, на трагическо осмисляне на този 15 годишен опит, нито в младите, нито в старите. Окрупнявам, за да бъде просто за разговора. И някак си старите съжаляваха, че не са отсекли главите на младите по-рано. Същото съжаляват и младите, че не са изхвърлили старците малко по-рано. Общо взето това беше патосът, но нито едната или другата страна не разбират, че това което всъщност те направиха е да шибнат българската литература в едно прокрустово ложе и да направят невидими страшно много нейни живи тенденции. Те отрекоха изобщо една добра българска традиция в римуваната поезията. Не казвам, че трябва да я налагат само нея както беше преди, но те я изхвърлиха… Да не кажа, че изхвърлиха доста жизнени, доста сериозни литературни явления в провинцията. Веднага мога да почна да изброявам имена и то едри имена. Не видях никакво такова смирение пред това, което всъщност те са направили. А видях едно желание, усилвайки скандала отново да вземат цялото обществено внимание, цялата обществена енергия и да я насочат за своя употреба. Ти не смяташ ли, че имам право да разсъждавам така?

Владимир Сабоурин: Абсолютно смятам, че имаш право да разсъждаваш така, не го отхвърлям. В края на краищата не може да изискваш от мен като участник в калната борба тази надпоставена позиция. Това можеш да го видиш само ти от твоята външна позиция. Истината е, че нещата много загрубяха. Ани Илков получи анонимно писмо. Всеки, който иска може да го прочете в моя блог. Съпругата ми получи анонимно писмо, което решихме да не публикуваме. Извинявайте, но нещата стигнаха много далече. Значи, за трагизма, лично аз и това е моето наистина лично усещане на човек участвал в битката, Сашо каза, че ще избяга от тези метафори…

Александър Секулов: Патаклама не ти ли се струва по някак си силно…

Владимир Сабоурин: Разбира се, че трябва да принизим всичко, но аз го преживях като битка, за което ви се извинявам. Значи аз, както и Сашо, съм биткаджия. За мен това беше битка. Отстрани погледнато може би не изглежда така, но в личен план за мене беше битка и извинявайте, но и съпругата ми беше намесена в тази гадост. А моята интуиция е, че това което се случи с големия български поет Ани Илков е силно трагично. Сега, дали той се е държал като трагически герой е друг въпрос.

Александър Секулов: Не съм много съгласен.

Владимир Сабоурин: Добре. Ето, нали форомулираме някакви крайни лични интуиции. Моята крайна лична интуиция е, че това, което се случи с Ани Илков, е силно трагично. Не бих го защитил ако не усещам това и ако не вярвам в това. Аз не съм корпоративен играч.

Александър Секулов: Знаеш ли кое е трагично според мене? Трагично е, че Николай Иванов от Троян загина в пълна мизерия.

Владимир Сабоурин: Ивайло

Александър Секулов: Ивайло, да, грешка на езика. Това е трагичното. Това, че Ани Илков е получил някакво анонимно писмо е по софийски смешно. Извинявай, но съм длъжен да водим равностоен диалог. Истинската трагедия е, че до българския читател много бавно ще стигнат стиховете на Ивайло, много бавно, ако стигнат. И понеже съм участвал в много бавното отстояване на името на Иван Методиев и знам, че добрата поезия в края на краищата побеждава във времето. Т.е. нека да снемем героичните пози и да се насочим към истинското състояние на нещата, а то е, че отново е уж един срещу друг, а всъщност пак борбата е за цялото литературно пространство, а не да се отвори то към равноправно, добронамерено отглеждане на литературните процеси в тяхната пълното и с всичките им реални участници. Пак се споменават едни и същи имена, едните ругаят другите. Аз, в този изключително приятелски разговор, така го разбирам, аз настоявам да имаш предвид, че това се вижда много ясно и когато се заема позиция тя трябва да бъде от тази гледна точка имплантирана в тази позиция. Затова си позволявам в този разговор да взимам толкова участие, аз по принцип не участвам толкова, но е сериозна и дискусионна темата. И понеже имаме практика (дава думата на публиката). Сега сте вие.

Владимир Сабоурин: Това е въпрос към мен (не се чува от залата)? Да посоча любими български писатели? Златомир Златанов е друг български писател пред когото благоговея – невидим. Нали говорихме за невидимите. Златомир Златанов е невидимият голям български жив поет. Абсолютно невидим. Мисля, че тези две имена са ключови – Ани Илков и Златомир Златанов. В прозата е Милен Русков, романистът, който ме накара да вярвам, че не всичко са апаратни игри, че не всичко е приватизация на литературен ресурс, че един човек… Значи, Милен Русков е добър пример за литературен работник, докато Георги Господинов е добър пример за литературен мениджър, литературен рентиер. Аз избирам литературния работник. Това е човек, който няколко месеца в годината превежда от английски, това е къртовски труд.

Александър Секулов: Е, вече не превежда.

Владимир Сабоурин: И Слава Богу, че се е измъкнал от тази каторга. Милен Русков е добър пример, че има надежда за българската литература, че в българската литература не всичко става с шашми, не всичко става с апаратни игри, не всичко става с тези шибани връзки, които са оплетени като свински черва. Спирам до тук.

Въпроси от пубиката:

Димитър Герганов: Аз по-скоро искам да му кажа на Владимир, а Сашо в по-голямата част го формулира, така че няма да се повтарям, погледнато отстрани, и двете групи в този скандал не стоите добре. И тук искам да ти задам един въпрос, има една такава критичка, Рада Барутска, която… , тя се крие зад някакъв псевдоним…

Владимир Сабоурин: Не й прави чест, че се крие.

Александър Секулов: Тя се знае коя е.

Димитър Герганов: За нейните текстове какво мислиш като критика?

Владимир Сабоурин: Смятам, че нейните текстове са много важни и смятам, че е голям проблем, че не ги пише със собственото си име. А напълно приемам това, което казваш, че и двете страни изглеждаме зле. За разлика от другата страна аз никога не съм искал да изглеждам добре. Естетиката на красивото ми е дълбоко чужда. Мразя я.

Александър Секулов: Много добро! Не може да се живее само с победи, правилно…

Владимир Сабоурин: Естетиката на красивото – ако мога да я изкормя, бих я изкормил пред Вас. Не искам да бъда красив.

Александър Секулов: Чудесно, браво, това беше много добро. Признавам, че това е много добро – не може да се живее само с победи, това е в основата ти. Приятели и колеги, намираме се в силно дискусионно поле, използвайте го.

Глас от публиката: Ако приемем, че всеки бунт завършва с конформизъм, какъв манифест бихте прогнозирали, че ще следва?

Владимир Сабоурин: Да, това е големият въпрос пред всеки…

Глас от публиката: естетически

Владимир Сабоурин: Да, но и житейски, не само естетически. Всъщност проблемът е разделянето на естетическото от екзистенциалното. Смятам, че въпросът е както естетически, така и екзистенциален. Това, което се случи с четворката от „Литературен вестник”, е именно това. През 90-те те бяха бунтари доколкото можеха, нали, направиха го. Сега ги виждаме като едни много лъскави, политически коректни пичове, изключително мили със своите читатели и читателки основно. Някои от тях скоро ще станат професори, нали, аз също съм професор, но…

Александър Секулов: Някои? Те всички са професори.

Владимир Сабоурин: Но аз съм професор… Аз съм от София, за което се извинявам, но съм професор в провинциален университет, т.е. аз не участвам в дебелите софийски софри. Тези, които участват, нека излязат и кажат – не сме яли от тази баница, не беше вкусна, (не) беше мазна. Дълбоко вярвам за себе си и мога да говоря само за себе си, че никога няма да свърша като тях. Съжалявам за високомерието, но го казвам в прав текст, това се записва. След 20 години нека някой извади записа и ми каже – ти свърши като тях, копеле мръсно, излъга ни.

Александър Секулов: Искам друго да те питам. Не смяташ ли, че всичко това, което сега се говори за корпоративен модел, всичко това подлежи на едно много внимателно, много търпеливо, може да е едно-, две-, тригодишно разследване за целия този усвоен обществен ресурс. Тези неща са проследими, това са участия в журита, участия на роднини в журита, участия на зависими от теб хора в други журита, награди и т.н. Всички тези неща в края на краищата не смяташ ли, че искат едно икономическо разследване? Защото иначе оставаме на нивото на мене ми харесва/ на мене не ми харесва. Оставайки в полето на естетическо не може да се проследи всъщност начина, по който през естетиката се употребява икономиката.

Димитър Герганов: и изграждането на инфраструктурата бих добавил

Александър Секулов: Да, сфери на влияние и т.н.

Владимир Сабоурин: То без инфраструктурата не можеш да усвояваш средства. Първото, което трябва да се направи – и в СУ, и в НБУ, това е перфекционирано – да изградиш една инфраструктура за усвояване на средства. Абсолютно съм съгласен със Сашо, че на дневен ред е литературният разследващ журналист, но аз, Владимир Сабоурин, не съм литературен разследващ журналист. Аз съм поет, който има сравнително силни интуиции за полето, което не му дава да спи. Тъй като съм маргинал, това е една прекрасна формулировка на проф. Александър Кьосев и носът ми не е в канчето на тези, които усвояват. Аз съм много далече от тези неща чисто обективно. Бачкам в един провинциален университет. Живея в София прибран с моята съпруга, с моята дъщеря. Наистина не съм светил, когато са приватизирали. А Сашо е абсолютно прав, че всяка приватизация остава следа. В България няма грам разследваща журналистка. Как да очакваме, че в литературното поле ще се появи някой разследващ журналист, когато в реалната далавера, в голямата далавера – кражбите в литературното поле са просто смален модел на кражбите в икономическата сфера – абсолютно дублира това, което се случва в икономическата сфера. Там има Делян Пеевски и в литературата има Делян Пеевски. Но това трябва да го разнищи…

Димитър Герганов: Кой е той?

Владимир Сабоурин: За мен в съвременната българската литература Делян Пеевски се казва Георги Господинов. Отговорът удовлетворява ли ви като конкретика, не като избор?

Александър Секулов: Други въпроси?

Глас от публиката: Искам да Ви попитам дали след всичко това сте готов в името на литературата, колкото и така да звучи това, (не се чува добре), готов на един нов отворен диалог. Т.е. с тези хора да се опитате да излезете начисто, да се разберете на една кръгла маса?

Владимир Сабоурин: Началото на перверзията на мирния преход. Никога вече кръгла маса. Всички сме деца на мръсните договорки на кръглата маса. Единственото, което трябва да се направи рано или късно е да се излезе на улицата. Стига глупости. Значи, живяли сме я тази кръгла маса. Там старите комунистически елити направиха всичко, което искат. На новата кръгла маса ще се случи същото с децата на старите комунистически елити.

Александър Секулов: Никакви кръгли маси. Горе масите са четириъгълни.

Владимир Сабоурин: Искам да отговоря на въпроса. Те не искат да разговарят с Владимир Сабоурин. Те предпочитат да ме поставят в позицията на Мунчо, което става все по-трудно, защото аз съм техен колега и знам всичките им долни гащи. Аз знам всичките им университетски хитрини, които те искат да пробутват на необразованата публика. Не на мен.

Александър Секулов: Последно.

Глас от публиката: Искам да попитам как си представяте на кратко тази революция? Защото през последните няколко години имаше няколко излизания на улицата, но виждаме, че не дават добър резултат.

Владимир Сабоурин: Нашите излизания на улиците бяха красиви излизания на улицата. Георги Господинов го каза – „Протестиращият човек е красив”. На следващия ден МВР каза – Да, вие сте красиви и се надяваме да останете такива. Истинските революционери са грозни, мръсни, гладни и бедни. И такива хора има в България, просто не са намерили субекта, който да ги оглави. Да не говорим за Латинска Америка, да не говорим за големия свят. Нищо не е изчерпано. Финансовият капитал е толкова хитър, че ни баламосва, че всичко е изчерпано. Никога един беден човек, беден поради социалната несправедливост човек, не е изчерпан модел. Това са лъжи.

Александър Секулов: Владо, не смяташ ли, че телевизорът всъщност отне Субекта на революцията. Не смяташ ли, че откритията на масовата комуникация премахнаха всякакъв революционен устрем.

Владимир Сабоурин: Категорично да. Значи това е и прогнозата и на израелския универсален историк, за който споменах, Ювал Харари. Той смята, че просто технологиите обективно се обновяват по-бързо от обществото, т.е. те изпреварват. Технологическият бунт изпреварва социалния – това е реалността. Но, но, тъй като и технологическият бунт все още се прави от хора, а не както той прогнозира от алгоритми в бъдеще, тези хора в даден момент могат да кажат – това с технологичната революция не е много готина идея, тя е готина идея за ограничен брой милиардери, ограничен брой корпорации, които искат просто да правят все повече и все по-бързо пари. Това не е добра идея за повечето хора. Аз сигурен съм, че е пълно с млади програмисти, които мислят така.

Александър Секулов: И последно, ще ми позволиш, защото това е полезното време за разговор. Само да ти кажа, че те моля да преосмислиш до някаква степен, как да ти кажа, ролята на Светльо Желев. Публично искам да го кажа, защото аз намирам, че той направи много ценни неща за българската литература и като директор на СИЕЛА и оглавявайки тази нова структура, понеже желанието му е изключително честно, и понеже това е човек, с който сме правили този литературен формат и сме го защитавали, аз му го дължа, защото съм изключително лоялен човек и го защитавам публично.

Владимир Сабоурин: Имам ли право на отговор съвсем кратко.

Александър Секулов: Винаги има тука право на отговор.

Владимир Сабоурин: Единственият ми проблем с г-н Желев е, че той не ми посочи субекта, към когото да адресирам питането си. Аз имам много конкретно питане, но отново бях третиран като българския Мунчо. Господа, аз не съм вашият Мунчо. Вашият Мунчо е в друг роман. Моят роман е латиноамерикански, не е български, не ме третирайте като вашия Мунчо. Та, уважаеми г-н Желев, публично Ви питам, посочете ми субекта, който е отговорен за награждаването на „Там, където не сме“ на Георги Господинов. Защото това е по-слабата книга. По-силната поетическа книга за всеки поет се казва „Когато заспят“ на Надежда Радулова. Ако господин Желев публично ми каже, кой е субектът на решението, към когото аз да се обърна с отворено писмо, ще му бъда много задължен. Аз мисля, че г-н Желев ме разиграваше във фейсбук. Нека ми посочи субекта.

Александър Секулов: Абе, казА се каквото трябва! Благодаря!

 

Свалено от записа на събитието от Гергана Пирозова

 

Аудиофайлът на разговора

 

 

 

 

 

Advertisements