Кирил Василев „На философа неудачник“

by Владимир Сабоурин

 

В часа когато залезът ослепява
от блясъка на светкавиците
по хълмовете на Рим
стоя облегнат на каменния парапет
на върха на Капитолия
с лице към конника от бронз
и мисля за лъскаво черната пръст
немислимо далече от тук
в един от краищата на империята
върху която стъпиш ли веднъж
завинаги остава по обувките ти
така че едва ги повдигаш
и с години стоиш неподвижен
обкръжен от мъглив хоризонт
поклащан леко от ветровете
и от прилива на отчаяние
което не достига за да рухнеш
пръст върху която се научих
да поздравявам ведро празнотата
в която всяко нещо се оглежда
за да открие собствения си порядък
или да пропадне в собствения хаос
и да се отнасям без ирония
към обречените опити на императора
да наставлява упорито душата си
в съгласие с разумното начало
знаейки че нощта е към края си
и кръвта на римляни и варвари
отново ще цъфти сред тръните
в студеното и ясно утро
не думите на разума носят утеха
а кратките паузи между тях
в които старческият глас утихва
за да свидетелства за нещо друго
за място в което цял и множествен
светът играе без принуда и очакване
сам със собствените си възможности
далече от усилието наистина робско
да се удържа порядъкът на всяка цена
далече и от ужаса с който хаосът
отблъсква и влече неудържимо
и затова спокойно гледам сега
как мракът покрива бавно лицето
на философа неудачник изпънат
неестествено върху седлото си
сочещ с ръка към изличена граница

 

 

 

 

 

Advertisements