Интро

by Владимир Сабоурин

 

Правоъгълникът от масивни представителни сгради в сталинистки стил обграждаше вътрешен двор с разкопки на римски руини, в които играехме на топка, криеница или фунийки, и православна базилика, която стоеше далече от игрите и близо до загадките. Някой бе влизал там през паяжината от обраслите в бурени скелета, ала не ходехме там, когато бяхме заедно, сякаш бе място за самотни експедиции. Руините бяха наш дом и лабиринт, в който можехме да слезем и да се настаним, или да го погледнем отгоре, седейки и клатейки крака на оградата, отделяща древните камъни от туристите и пришълците. В огромната сграда имаше входове към много места: апартаментът на Теди, при когото идвах да играем, бомбоубежището, в което години по-късно, през есента на 89 като класен ръководител веднъж водих децата, учреждението, където ходех за българското гражданство. Винаги имах чувството, че ще объркам входовете, всеки път с облекчение установявах, че съм на прав път и че входът е правилният. Асансьорът бе облицован в тъмно дърво, имаше решетка от вътрешната страна, която се издърпваше и затваряше след вратата, за да тръгне асансьорът. Повикът да натисна бутона за четвъртия етаж преди да съм издърпал скърцащата дървена хармоника бе силен, да потегля нагоре без крехката предпазна решетка, която може би отделяше пътуването от най-силното и мъжествено предизвикателство. От тъмното дърво на ламперията изпъкваше под таблото железноцветна кутийка за стотинките. Теди носеше на врата си връвчица, на която висяха ключът от апартамента и пробита монета от 1 ст. Той сваляше връвчицата от шията си, пускаше стотинката в процепа на кутията, натискаше бутона за четвъртия етаж и издърпваше монетката, след като асансьорът потеглеше. Пътувахме нагоре зад дървената решетка, Теди надяваше връвчицата с ключа и стотинката обратно на врата си, въпреки че скоро пак щеше да я свали, за да отвори вратата на апартамента.

 

 

 

 

 

Advertisements