Похитеният Литературен вестник – или за наглостта. Открито писмо

by Владимир Сабоурин

 

Пишем това писмо, защото ни боли заради нравствената мизерия, в която е изпаднал вестника, който някога създадохме. Защото е омерзително да виждаш как изданието, което осъществи големия пробив в литературата на 90-те, сега изсивява, издребнява, губи дух и хъс, превръща се в трибуна на някаква криво разбрана литературна толерантност от академичен тип.

Вестникът беше създаден от нас като продължение на “самиздата” от последните годни на комунизма. Той беше политически, провокативен, дори контра-културен, ползваше непозволен до тогава “нецензурен” език, редакторите не премълчаваха нищо, с което не се съгласяваха в тогавашния културно-политически контекст, понякога редакторите дори спореха един с друг. Това беше част от общото кредо – за пълна творческа свобода, каквато старата комунистическа цензура не позволяваше.

По повод четвъртвековния юбилей на „Литературен вестник“ неговата сегашна главна редакторка Амелия Личева напомни, че „от самото му създаване да ден днешен той е вестник, в който водещият броя има абсолютната свобода да включи каквито текстове и автори иска, той сам си е главен редактор“. Уви, това казване е фасадно. Посоченото различие, което действително открояваше ЛВ на посттоталитарния културен фон, е суспендирано. Седмици след нейното интервю вестникът публикува анонимна редакционна бележка, с която се извинява на читателите за публикация в предишния си брой. Паралелно с това бяха поднесени извинения и на автора на същата тази публикация – за това, „че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе трудно поправими морални и езикови поражения“.

Името на този автор е Ани Илков. Анонимката, пледираща де факто за неговата невменяемост, нанася трудно поправими морални поражения на самия вестник. (Езиковите са нанесени отдавна.)

Още по-тежки морални щети нанася неогласеното, но вече взето решение да бъде отстранена от редакторския екип Силвия Чолева, допуснала инкриминирания с тази бележка „инцидент“, който според анонимното колективно писание бил довел до „изтичането“ на текста „Към защитниците на крепостта“. Явно свободата на избор на водещите редактори, щедро рекламирана публично покрай комично празнувания юбилей, днес подлежи на санкции – както колективната анонимка, така и мижитурския опит да бъде отстранена Силвия Чолева чрез сговаряне по онлайн-кьошетата, го доказват.

И най-сетне нещо абсолютно непростимо: ЛВ се извинява на своите читатели и бастисва своята редакторка единствено защото си е позволила да публикува в своя брой откритото писмо на Ани Илков, един от основателите на вестника. Очевидно за извиняващите се моралната позиция е това писмо (а с него и целия напълно заслужен скандал, сполетял ЛВ) да бъдат заметени под килима – и да се правим на ни чули, ни видели – в името на литературната толерантност.

За разлика от днешните редактори на ЛВ ние, неговите основатели, не се извиняваме на читателите. И напук на добрия тон ще си позволим да наречем сътворения от тях инцидент с истинското му име: цензура. За съжаление ни се налага да добавим още няколко определения: нравствен недоимък, наглост, подлост. Най-малкото защото откритото писмо на Ани Илков не се е появило от нищото, а е отговор на една изключително недостойна статия на Йордан Ефтимов, в която се визират някакви неназовани шестдесетгодишни поети, но се има предвид именно Ани, охулен заради искането редакционната щафета да бъде предадена в ръцете на младите писатели – така, както ние през 90-те години го оставихме в ръцете на тъй наречената „знаменита четворка“.

Нека прочее си спомним, че тогава всичките доморасли постмодернисти, изпъплили до един изпод ямурлука на Ани, пледираха за ритуалното убийство на литературните бащи – в полза на дядовците. Сега обаче – когато самите те са в категорията на бащите – сега какво? В името на какво са се вкопчили в редакторските си столове – и в името на какво пледират за по-умерен тон – като че ли не са чели ЛВ от 90-те, като че ли не познават текстовете, публикувани там от Ани Илков, но и от доста сродни автори, а в някои случаи и от тях самите?

Съжаляваме, че се налага да го кажем, но проблемът не е в литературният бон тон, нито пък в старомоминското смайване по въпроса: как може така. Ами така, може. И може, защото става дума за кражба. Литературен вестник е не само осквернен – той е похитен. Това, което правите в момента, е преточване на неговия престиж и история във ваша частна полза, подмяна на неговите ценности с някакво семинароподобно битие. Унищожавате неговата свобода, за да наложите сътворените от самите вас йерархии – които важат единствено в един измислен, псевдистки свят, крепящ се на взаимни възхвали и апокрифна търговия с позиции и влияния.

Това вече не можем да ви простим – не и на територията на Литературен вестник. Не можем да ви простим оеснафяването, превръщането ви в книжни плъхове, пилигримстването в земите на „жестоката нормализация“. Не можем да простим беззъбото битие на вестника, неговата всеядност и безпроблемност, превръщането му в културна притурка на два университета. Не можем да простим и на себе си – за това, че с оттеглянето си допуснахме да се случи всичко това.

Нека горното не ви звучи като заяждане на дребно и разчистване на сметки. Симтоматично ни се струва, че с времето залиня и днес отсъства важната рубрика „Непремълчано“. Това писмо е открито и неанонимно поради желанието истинският разговор за съдбата на ЛВ да не бъде премълчаван. Накрая бихме искали да припомним, че през годините вестникът е имал множество редактори и главни редактори, десетки млади автори са прохождали по неговите страници, бил е в центъра на какви ли не полемики и скандали, понасял е спорове и различия – но е оцелял четвърт век защото никой не си е представял, че е по-голям от него. Бил е свод – а не инструмент, не люпилня за академични кариери. И се надяваме да продължи да бъде.

Едвин Сугарев
Владимир Левчев
Румен Леонидов
Ани Илков
Ирма Димитрова

 

 

 

 

Advertisements