Писмо на Яна Букова относно „Сбогом, ЛВ“, 10.06.2016

by Владимир Сабоурин

 

Влади здравей,

Сега се прибрах в Атина и прочетох всичко.
Признавам, че харесвам втория (публикуван в Литернет) вариант на “Сбогом, ЛВ” много повече от първия. Не само защото обсценното, дори концептуализирано, би могло до такава степен да разсее един неподготвен читател, че да измести тежестта на текста, но най-вече защото в новия вариант финалът съдържа няколко параграфа, които смятам за особено важни, всъщност най-важната и съществена част от спора около ЛВ.
Ето ги:

“Напускам Ви като Ваш дългогодишен сътрудник и читател, след като се опитах да Ви убедя, че трябва да направите промени в редакционната колегия, които да неутрализират изражданията на академичната ендогамия, която практикувате в момента.
Вие предпочетохте да останете насаме със себе си. Оттук насетне „Литературен вестник” окончателно се превръща в университетски стенвестник, а редакционната му колегия в Катедра, съставена от професори, доценти, главни асистенти, старши асистенти и асистенти, намиращи се един спрямо друг в йерархични отношения на подчинение и зависимости.
А читателите са студенти, на които предстои да положат изпит пред Вас, академичната власт, разбираща от литература повече от тях.
И поради това трябва да Ви харесват, както като преподаватели, така и като поети.”

Това са думи, под които бих могла изцяло да се подпиша. Сблъсъкът е принципен, колкото и да има опити да бъде представен като личен. И именно принципната си (и не лична) позиция бих искала да прибавя в подкрепа на твоята.
Смятам – от години мисля така -, че срастването на Академия и литература е едно от най-опасните неща, случващи се литературата в световен план. Академията произвежда теория, илюстративно спрямо нея произвежда (често от същите хора) литературен текст, който на свой ред бива тълкуван, ситуиран и канонизиран въз основа на тази теория (често от същите хора), така че да я обогатява с нови литературни примери. Това е кръгов, абсурден и самодостатъчен процес, способен да продължава до безкрай, без да излиза от своята кръговост. Създава движение също толкова, колкото хамстерът, тичащ километри вътре в колелото си. Когато една система се самозадоволява, рано или късно (обикновено рано) започна да се самозадоволява и в онзи първоасоциативен (обсценното май е неизбежно, а?) смисъл на думата. Т.е. остава ялова.
Това не е само български проблем и не само проблем на ЛВ. Но в едно толкова тясно пространство като българската литература и без алтернативна трибуна е особено ясно поставен и болезнен.
Обичам да казвам (тъкмо днес е особено актуално :), че не може някой да свири дузпа и едно временно с това да рита топката. Няма такава игра! Това е морално вредно, а оттам автоматично и литературно вредно. Първото неизбежно води до второто с математическата точност, позната ни от тоталитаризма.

Това исках да кажа накратко. Публикувай, ако искаш, този текст във Фейсбук или където другаде прецениш в мрежата.
Добре е да говорим, дори и, ако се налага, само помежду си. По-смислено е от мълчание.

Поздрави
Яна

 

 

 

 

Advertisements