Нови степени на мълчанието

by Владимир Сабоурин

 

През далечния и съдбовен за България край на 90-те, когато за първи път преживяхме, без да знаем още, първата литературна ПР кампания („Естествен роман”), а Симеон ІІ биваше подготвян от съветските другари за парашутиране в БГ, излезе един роман, който така и не прочетох, но чието заглавие ме съпровожда през всички тези години постмортем на политическото и литературното в неолибералната фаза на все по-мирния мирен преход – „Нови степени на свободата”.

Позволявам си да се върна толкова назад в говоренето си по казуса ЛВ, при това без да съм изчел задължителната библиография, защото изповядвам схващането, че с предстоящото тези дни единодушно изгонване на Силвия Чолева от вестника ще се затвори последната страница на новите степени на свободата, които представляваше „Литературен вестник” през 90-те.

В предходен свой текст по казуса предложих да дефинираме настоящото състояние на ЛВ като окончателна победа на академичния неолиберализъм в мащаба на един литературен вестник, докаран до университетски стенвестник на Катедра „Теория на литературата“ (СУ) и тук-там НБУ. Окончателна победа, която вече се е случила в мащаба на процеса на мирния преход и която ЛВ, изцяло успоредно на правилната линия, в крак с времето и в съзвучие с решенията на последния конгрес на КПСС, редакционно имплементира.

Впечатляващ, поне за мен, който вече гледа на ЛВ изцяло отвън, след като публично заявих, че го напускам след 22 години сътрудничество, е изоморфизмът между редакционното затваряне на последната страница на новите степени на свободата – и достигането на нови коти на мълчанието в скандала или дебата, както ви харесва, около ЛВ.

Мълчанието на литературните асистенти сякаш е в реда на нещата. Макар чувствително да деформира и накърнява автономността им на редактори, то е по-скоро структурно следствие от основополагащата подмяна на литературното с академичното, при която академичните йерархии се проектират в литературното поле, прекроявайки го властово по свой образ и подобие.

Но от какво е обусловено мълчанието на Александър Кьосев?

В изцяло личен разговор (различен от публичния разговор в Синия лъв, който той публично обяви за личен) А. Кьосев беше така любезен да сподели с мен някои съображения относно сгрешените основания на поведението ми, от които би могло да се изведат съответно определени основания за неговото странно мълчание, което аз като външен наблюдател възприемам като съществена нова степен на мълчанието в казуса ЛВ.

Аз няма да си позволя да направя това извеждане вместо него.

И не защото би било проява на „лош вкус”, както натърти А. Кьосев в едно обяснение на стената си във ФБ, а защото по никакъв начин нямам намерение да му спестявам необходимото усилие на публичната аргументация, която според скромното ми мнение той дължи след като по собствена инициатива вече взе участие в събитието в лична устна форма (но не в Синия лъв).

Докато това не се случи, мълчанието на А. Кьосев по казуса ЛВ представлява обезпокоителна нова степен на един обезпокоителен сам по себе си феномен.

 

 

 

 

Advertisements