Лудост и Просвещение

by Владимир Сабоурин

 

Влизането на българския цар в политиката сякаш успя за по-малко от година да направи невъзможно осмислянето на ставащото в страната както в етиката на автентичния индивидуален опит, така и в сухото поле на чисто политическата интерпретация. На ниво разчитане на символите на царственото това положение на нещата се набеляза още през пролетта на 2001 г. Най-умело схвана ситуацията И. Дичев с тезата за “сакралното тяло”. Тази теза беше затвърдена в изборната нощ, когато след оповестяването на предварителните резултати И. Костов с посивяло лице изтърси на пресконференцията на ОДС, че “глас народен – глас божи”. Предизборната кампания на царя от своя страна се градеше върху тъмността на трансцендентното слово и отговарящите на тази тъмност усилия на тълкуванията. Медиите осигуриха резонансната кухина, в която нищото на царското мълчание да отекне с всепълнотата на по неведоми пътища все пак достигналия до нас повик. С това те, разбира се, не направиха нищо по-различно от характерното например за поджанра на интервюта с творци или по принцип създатели на художествено творчество по мъртво ефирно време на мъртво ефирно място, с тази разлика, че това ставаше в самото око на живота, по Канал 1, когато ракията и салатата се слагат на масата. Като изключим съсловието на професионалните анализатори, беше най-малкото обидно и леко налудно да виждаш как всяко изказване за царя бива въвличано в черната дупка на мълчаливото присъствие на трансцендентното. Богът в случая не се свиваше, за да направи място на творението си, а митологично го поглъщаше. В изборната нощ И. Кръстев единствен отказа да коментира случващото се, като по този начин за пореден път беше едни гърди напред в интерпретацията.

Припомням тези добре известни неща от близкото минало, защото ми се струва, че от известно време в заслужаващите внимание и респект коментари на текущата политика пълзи едно притъпяване на яркото и отчетливо усещане от пролетта на 2001 г. за фантасмагоричната мараня над ливадите, в която ни повече, ни по-малко боговете се завръщаха. Ако съдя по себе си, това усещане беше очевидно налудно. Опитвайки се да не бъда патетичен, мога да кажа, че възприемам безвъзвратния факт, че в нощта на 17 срещу 18 юни не се събудих от тази фантасмагория като нещо, което ме застрашава в личен план. Перверзно е да си на 35 и за пореден път да подкрепяш политическа сила, която за пореден път дебелооко е излъгала. Че царят не можа да бъде спрян обаче, вече е обективно болестно състояние. В този може би все пак личен смисъл си спомням фантасмагоричната атмосфера на пролетта на 2001-а и се питам какво се е променило през тези месеци, та вцепененото трептене да си отива от опитите да си обясним ставащото. Това не може да се обясни само с некакво психологическо претръпване или вътрешномедийна динамика, макар че “народопсихологически” и експертно може би е именно така. Ако има обаче нещо, на което идването на царя ни научи, това е осъзнаването, че народ все пак има и че ние или аз не сме народът не в смисъл, че теоретично не приемаме това понятие, а в практическия смисъл на всекидневното съществуване, смислено и отговорно с оглед на определено специфично добро, колкото и да са диференцирани благата, които наричаме “добро”, в един щем нещем суховато делови свят, удържан от хладни медии в бодливо настръхнало сцепление. Реалното излизане на народа на политическата сцена забранява позоваването на народопсихологически аргументи. Тази забрана само на пръв поглед разбива отворена врата: именно реалната поява на народа укрепва необходимата илюзия, че с него нещо може да се обясни, пък било то в модуса му на медийна конструкция. Обясненията наистина трябва да бъдат “чисто” политически, т.е. да изхождат от просветителската конструкция и формална идеализация, че обществото се гради върху договор и че в него не може да има елементи, които не са страна в договора. Българският цар е елемент, който не е страна в договора, най-малкото защото е номиниран за министър-председател от народни представители, които са негови представители, без самият той да е народен представител. Мисля, че чисто формалните противоречия заедно със спомена за фантасмагорията на появата сред нас на една мълчаливо присъстваща трансценденция са двете неща, за които, въпреки бързо натрупания опит и зрялост на резигнацията, имахме по-ясно съзнание и по-ясен език в разгара на безумието, отколкото сега.