Спекулата на един някогашен млад. Към „Спекулата с младите” на Йордан Ефтимов

by Владимир Сабоурин

 

Имаме литературен скандал или поне скандал в литературния живот около „Литературен вестник”. Най-сетне, въпреки че сякаш никой не е щастлив от този факт. Има сякаш само пострадали, но защо е така? Славните години на ЛВ за мен са неотделими от литературните скандали като двигател на литературния живот. Ако има нещо, което напоследък не харесвам в ЛВ, това е странният с оглед на генезиса на вестника настоящ изоморфизъм между него и мирния преход. Разразилият се на отбелязването на 25-годишнината скандал иде сякаш да опровергае необратимостта на подключването на ЛВ в окончателната победа на мирния преход от социализъм към капитализъм, предполагащ работливо заети със собствената си кариера редактори, които внимават да не се клати лодката, осигуряваща им успешен личен преход през тихите води на мирния преход.

Смятам за изключително доброкачествено, че юбилеят бе белязан от скандал. Това е вестникът, който познавам от началото на 90-те, когато за първи път публикувах там, и който през новото столетие ми липсва. Едва ли обаче персонално засегнатите от скандала чувстват нещата по този начин. Те са хора, които са дали неизмеримо повече от мен на вестника и за които разминаването между визията им за него и случващото се не е въпрос на констатация от страна на страничен наблюдател, за какъвто се смятам като спорадично сътрудничещ автор. Същевременно смятам, че тази позиция на незасегнат от скандала спорадичен периферен сътрудник ми позволява да взема отношение, без да съм проследил в детайли протичането на събитието. Надявам се наблюденията ми да не се изтълкуват като циничната лекота на непострадалия.

Пропуските ми в присъствието на събитията на живо и проследяването на случващото се в медиите по-скоро неочаквано бяха попълнени от редакционния текст на Йордан Ефтимов, който се включи в дебата в качеството си на дългогодишен редактор в ЛВ. Неочаквано, защото познавам Ефтимов по-скоро като любител на литературните скандали, докато текстът му в рубриката „Непремълчано” (ЛВ, бр. 16, 20-26.04.2016, с. 1, 3) предпочита менторски да изясни сгрешените основания на случването на скандала. Нещо повече: Ефтимов привижда в него не просто грешка, но и „параван”, зад който се случва „злоупотреба”. Доста тъжно, бих казал, за енфан-терибъл-а на парадигматичните литературни скандали на 90-те. Като вече зрял редактор и поет може би Ефтимов е загрижен, че „автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години” злоупотребяват с „даването път на младите”. Кои са тези автори на възраст около 60-те текстът за жалост не експлицира и евентуалното тръгване читателят да предполага на своя глава кои са те би го вкарало в клопката не Ефтимов, а той, читателят, да ги идентифицира.

Аз все пак ще рискувам и ще предположа, че визираните автори са Ани Илков. След каскада от актуални и литературноисторически екземплярни имена (сред които и наскоро юбилейно почетения от Ефтимов Л. Левчев), които сигурно не са параван, но димна завеса са, Ефтимов все пак споменава името на А. Илков и пита дали е нужно той „да се провиква от своята бездна”, параванно и злоупотребяващо да се провиква. Красив образ ала де профундис, но аз лично не съм забелязал Илков в публичните си изяви да вика от бездна, при това своя лична. Освен от обичайната бездна на поета, но от там би трябвало да говори и поетът Ефтимов, освен ако той не се обръща към нас в чистия си ипостас на зрял, менторски настроен редактор на ЛВ. Ефтимов се опасява, че „младите” са „само студентите от програма Творческо писане на Софийския университет” и по този начин „възпитаниците на други софийски университети”, вероятно частни, губят добре заплатения си статут на млади. Опасява се също така, че „авторите” са взрени „в пъпа си на единствен според теб защитник на промяната и търсач на нови гласове”. Интересна употреба на „теб” при визиране на „авторите”, разбираема само ако те са Илков.

Ефтимов много държи да изясни „кой произнася” параванните спекулативни фрази за „младите”, взривили скандала, но същевременно странно се гъне около „авторите” Илков, изброявайки доста кораби преди да стигне до името му, премълчавайки го, когато трябва ясно да го назове, карайки читателят да се досеща по ударите по самара. Без да споменава името на „авторите”, Ефтимов дефинира: „лансирането на „младите” е на първо място параван, зад който се крие план за такива „млади”, които да изпълняват програмата на лансиралия ги и да му бъдат благодарни”. И пак без име на „авторите”: „Това си е чист план за злоупотреба.”

„Кой” злоупотребява обаче все пак? Име няма, има гънене около името на „авторите”.

Аз простичко бих запитал поименно Йордан Ефтимов дали той самият в битността си на млад, привлечен за редактор на ЛВ от „авторите” Ани Илков, е понесъл на младите си плещи подобен „план за злоупотреба”? Може би когато „авторите” Илков е бил редактор на дебютната му поетическа книга?

И също: наложило ли му се е да „бъде благодарен” на „авторите” Ани Илков и как успешно е преодолял опасността това да му се случи?

Предполагам, че отговорът на тези въпроси се съдържа в следните оптимистични наблюдения на Ефтимов вероятно и про домо: „Хубавата страна на тази ситуация е, че „младите” не са чак толкова наивни и обикновено само се правят на съгласни с приписваната им роля и идеология”.

Очевидно докато пораснат и станат зрели редактори на ЛВ, когато вече дори не е необходимо да се правят на съгласни и благодарни, а просто трябва неблагодарно и безвъзмездно да работят върху кариерата си.

Безспорно добър екземплум за „младите”, даден от един някогашен „млад”, който сега се пита кого имаме предвид все пак като казваме „младите”.

Със сигурност и (някогашното му) него, Йордан Ефтимов, въведено в кариерния трудов лагер ЛВ от „авторите”, около чието име сега зряло, без вече да трябва да се прави на съгласен, и почти поименно се гъне.

Работейки, за разлика от провикващите се от бездната. Работейки.

 

 

 

 

Advertisements