Хуго Бал „Изкушението на Св. Антоний“

by Владимир Сабоурин

 

 

Моите нерви щръкват в тялото като поля бодлива тел,
Цъфнали поля репеи и чепати храсталаци.
Гръбначният ми мозък пее червена литургия с момчешки фалцети.
В тръбата на моя гръбначен мозък се сриват планински свлачища и подскачащи камъни.
Главата ми клюмва пълна с кръв.
Рядка косица щръква на лоба ми, зеленикави червеи.

Стените накриво, сгради накриво.
Рояци конски мухи бучат и проблясват през стаята.
Стените имат едра шарка и се ронят.
Лекари с високи капи обикалят и облепят болестта с пластири.
Висок осем лакти стои на вратата призракът на чумата с кречетало.
Замахвам да го прасна. Помощ! Не отстъпва. Жълт облак.
Крясък за помощ. Лудост. Лудост!

Летящи скарлатиненочервени градове. Зелени оазиси. Светещи нишки. Черно боботещи слънца.
Подът се олюлява. Зелен таван се срутва.
„Ето го!“ Затъкват ми устата, негърски мутри, с коляно върху козината на корема ми.
Човешки тела, левитиращи над пода, се спасяват и стрелкат
Голи и енергични с гърчещи се змиевидни движения по протежение на коридорите.
Съскане на сто хиляди сирени на параходи кряска из пристанищните градове.
Яки момчета с бамбукови колове един връз друг и в суматоха по площади и кули.
Бягащи, стъпкани. Въздухът загноява. Светлината се пръсва. Неподвижни звезди, залутани в казармите.

И все тази тупурдия изотдолу, като от адски парен котел.
И все това цинобърнозелено, виолетовожълто бушуване на зигзаг на похотливо пристрастени линии.
Размирните ми ръце се вкопчват в колона на храма.
Някой злорадо крещи: непристойност! Други скачат от редицата прозорци.
Грохот разкъсва цял град. Будистки свещеници, възседнали поза лотос
Вляво горе, дебелошкембести и издути, прадядовци на тъпоумието,
Пускат усмивчици, веят и помахват насам-натам шкембета с похватни ръчици
И се пръсват от разкъсващо всякакви гънки и дипли злорадство.