Силвия Плат „Колосът“

by Владимир Сабоурин

Да те сглобя не ще успея никога изцяло

Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
На мъртви рупор, на някой бог или на друг.
От тридесет години тук се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И не помъдрявам ни на йота.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Аз пъпля рано сутрин като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя черепните необятни плочи, да прочиствам
Празни бели надгробните могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти мощ си и история като на римски форум.
Разстилам кърпата си за обяд на хълма с чер кипарис.
Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, разпилени

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.
Трябвало е повече от удар на светкавица
Да сътвори подобна руина.
Нощите се подслонявам в рог на изобилието
На лявото ухо, от ветрове на завет,

Броя звезди, червените и с цвят на слива.
Слънцето възхожда изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми венчани са за сянката.
И вече не надавам слух дали не стърже кил
В измитите до бяло камъни на пристана.