Смъртта на работника (Final Cut)

by Владимир Сабоурин

 

Над жертвоприношението на ярето
Умилостивяващо вулкана
Над кипящата с неонова светлина сяра
Вас викам през поля насам
От бавните облаци палещи лъчи
На пладнето вий най-узрелите за да
Позная по вас новия ден на живота
Защото другояче е сега! край край
На грижата на работника! сякаш ми прорастват
Криле така ми е добре и леко
Тук горе тук достатъчно богато радостно
Великолепно обитавам аз където огнената чаша
Изпълнил с дух чак до ръба окичен
С цветя които сам си е отгледал
Гостоприемен е за мене татко Иджен тюркоазеното
Сярно езеро И щом подземната буря
Сега тъй празнично пробудена към трона облачен
На близкородствената гръмотевица нагоре
Към радостта полита и моето сърце пораства
С орлите пея тук песен на природата тиранинът
Не бе помислил за това че тъй далече в пустошта за мен
Разцъфва друг живот когато той ме
С позор прокуди от родния ни град
Капиталът моят брат Той не подозираше
Премъдрият що за благодат ще ми докара
Като разкъса връзката човешка като свободен
Обяви ме и извън закона като криле небесни
Затуй и стана! затуй се сбъдна!
С гавра и проклятие затуй въоръжи се тоз народ
Дето беше мой изцяло срещу душата ми
И ме прогони и не напразно кънти
В ухото ми стогласният
Трезв присмех когато сънувачът
Глупавият хвана пътя плачейки
Кълна се в съдника на мъртвите! добре заслужих си го!
И лековито беше болните лекува ги отровата
Един грях наказва другия капитализмът комунизма
Защото много съгрешавах от младините още
Хората човешки нивга не обикнах не послужих им
Докрай до изнемогване с труда си както трябваше
Тъй както сляпо служи дори водата огънят
Затуй не се отнасяха и те човешки
С мен о, затуй ме позоряха
В лицето и тъй държаха се с мен както и с теб
Всепретърпяваща Природа! И аз съм твой
Твой съм и се пробужда между теб
И мен отново старата любов
Ти викаш ме привличаш ме тъй близо все по-близо
Не трудът Природата поглъща а тя
Труда забрава – о като радостно платно
Отлепям от брега,

И щом расте вълната и своята ръка
Майката простира над мен о от какво
От какво остава аз да се боя Други може
Наистина да ужаси Защото туй е смърт за тях
О ти! тъй добре познат ми ти омаен
Неонов ужасяващ пламък! как тихо обитаваш
Ти ту тук ту там как боиш се сам от себе си
И от себе си ти бягаш душа на всичко живо в големия
Град! От мене вече ти не се таиш неон във всемира втъкан
За мене ставаш прозирно светъл защото аз не се боя
Нали желая да умра Това е мое право
В последната Младост вече като зазоряване наоколо
И долу отминава с рев гневът отколешен!
Долу долу вайкащи се мисли!
Сърце грижовно работливо! От теб не се нуждая вече
И тука няма вече място за съмнения. Неоновият вика
Бог –

(по Хьолдерлин и Главогер)