Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (4)

by Владимир Сабоурин

Виж, ние не обичаме като цветята, из една
година само. При нас напират нагоре, когато обичаме
в ръцете ни сокове от времена незапомнени. О, момиче
това е: ние обичахме в нас не нещо едно, нещо бъдещо, а
нещо безбройно възвиращо. Не едно отделно дете
а отците, които като развалините скални
почиват в основата ни, сухото корито
на майките някогашни, целият
безшумен пейзаж под облачната или
безоблачна съдба – това, момиче, те предшестваше.