Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (3)

by Владимир Сабоурин

А той самият, както лежеше, облекченият, под
сънливите клепачи на лекия ти образ
разтваряйки сладост във вкусената сънливост –
изглеждаше опазен… Ала вътре: кой да защити
кой да попречи вътре в него на потоците на произхода?
Ах, спрямо тях няма предпазливост в спящия. Спящ
но сънуващ, но в треска – как сам-се-впуска.
Той, новият, боящият се – как е оплетен
с избуяващите клони на вътрешното събитие
вече преплетен в общи шарки, в душащ растеж, в животински
преследващи форми. Как той се отдаде – обичаше.
Обичаше съкровенната си вътрешност, съкровенната пустош
гората девствена в самия него, върху чиито неми паднали стволове
слънчевозелено стоеше сърцето му. Обичаше. Изостави това, излезе
по собственото коренище към могъщия произход
дето неговото мъничко рождение бе вече надживяно. Обичайки
той слезе долу в по-древната кръв, в урвите
дето лежеше ужасяващото, още сито от отците. И всяко
страшно нещо го познаваше, смигваше, бе известено сякаш.
Да, ужасното се усмихваше… Рядко
тъй нежно ти, майко, си се усмихвала. Преди теб
той го е обичал, защото вече когато го носеше
то бе разтворено във водите, които тъй лек правят покълващия.