Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (2)

by Владимир Сабоурин

 

Не ти си, горко ми, нито неговата майка
опънала лъковете на веждите в такова очакване.
Не от теб, предусещащото го момиче, не от теб
огъна се устната за по-плодородящо изражение.
Нима наистина смяташ, че твоите леки стъпки
така са го потресли, ти, която пристъпваш като утринен вятър?
Да, ти наистина сепна сърцето му. Ала по-древни страхове
се сгромолясаха в него при досегналия го тласък.
Повикай го… Не ще го повикаш напълно от мрака на галерията.
Наистина, той желае, той възниква. С облекчение свиква
в твоето закътано сърце, взема и започва себе си.
Ала нима е започвал изобщо някога?
Майко, ти го направи мъничък, ти беше, дето сложи началото му.
За теб той беше нов, ти надвеси над новите
очи дружелюбния свят и бранеше от чуждия.
Ах, къде са годините, когато ти просто
със стройния облик за него възврелия хаос представляваше?
Много съкриваше тъй ти от него. Нощно-ненадеждната стая
безобидна ти правеше, от изпълненото ти с подслон сърце
примесваше по-човешко пространство в нейното нощно.
Не в мрака, не, в най-близкото си битие
ти постави кандилото и то просветваше като от приятелство.
Нямаше скръцване, което да не обясниш с усмивка
сякаш открай време знаеше кога ще се обади дюшемето…
И той се вслушваше и изпитваше облекчение. Толкова много успяваше
нежно твоето изправяне. Зад гардероба отстъпваше
висока и в палто фигурата на съдбата му, а в гънките на завесата
щом леко се изместеше, пасваше неспокойното му бъдеще.