Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев

by Владимир Сабоурин

 

Уважаеми г-н Ефтимов,

Обръщам се към Вас с това отворено писмо във връзка с участието Ви в отбелязването на юбилея на Л. Левчев, намерило израз в текста Ви „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, публикуван във в. „Труд“ от 30 април 2015 г. Знам, че този жанр е свързан с губене на време и печелене на врагове, но след определена възраст е по-скоро естествено и добре враговете да са ясни и времето да е изгубено. Смятам, че текстът Ви, посветен на юбилея на Л. Левчев, не бива да остане без рефлексивен отзвук и обсъждане най-малкото в средата на литературното поколение, към което принадлежим.

Познавам и уважавам последователността на интереса Ви към литературната фигура Л. Левчев от 90-те години на миналия век до днес. Навремето този интерес предизвика у мен почуда, но в онези години имаше доста учудващи неща, които приемахме и изживявахме като нещо, което се прави за първи път, случва се сякаш за първи път. Имаше радост и очакване в това какво ще направи поетът Йордан Ефтимов – и ето: той седи видимо доволен на една маса с Л. Левчев. През втората половина на 90-те това беше събитие. Дори не съм сигурен дали лично съм присъствал в кафенето или съм бил в него чрез разказ – но събитие имаше. Почудата беше неотделима от една събитийност, заредена с вяра в непредвидимата неповторимост на случващото се. Среща на постмодернизма (за мен: авангарда) и социалистическия неоромантизъм на една маса, пък била тя и не точно изчистено операционна.

Двайсет години по-късно отново Ви виждаме да седите заедно с Л. Левчев в едно доста по-публично маркирано пространство, вече в ролята на литературен критик (така виждат Вашето участие медиите), но определено и като поет от поколението на „родените след това“ (по думите на може би най-големия ляв и по-късно реалносоциалистически поет на ХХ в.), и съответно неизбежно представляващ това поколение на тържественото честване на един класик на социалистическия неоромантизъм. Сред публиката, почетен с поименно отбелязване и снимка, е друг представител на поколението на родените след това – Тома Марков. Вие обаче сте на подиума заедно с юбиляря и Вашето присъствие там Ви натоварва със символното представителство на поколението ни при едно събитие, почетено от „представители на българския обществен, интелектуален и политически елит“. Пред този елит, сядайки до Л. Левчев, Вие представяхте поколението на поетите и литераторите родени след това (по едноименното стихотворение на Брехт).

Доколкото мога да преценя, текстът Ви „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, публикуван непосредствено след събитието, иде освен всичко друго да легитимира и литературноисторически да опосреди и релативира по един впечатляващо прецизен начин участието Ви в юбилея на Л. Левчев. В никакъв случай не бих поставил знак на равенство между легитимиране и оправдание, но Вие знаете и ние, които споделяме с Вас едно литературно поколение, знаем, че участието Ви в това събитие се нуждае от легитимиране пред лицето на родените след това. Присъствието Ви на подиума до юбиляря Л. Левчев освен това вероятно легитимира и него като почетен от присъствието на емблематична фигура на поколението на поетите, формирали се през 90-те години на миналия век.

Каквато и да е била функцията на присъствието Ви и на текста Ви (често принципно неконтролируема от автора), той представлява интерес сам по себе си, с идеите си и със словото си. Той започва с безспорно дръзко истинно говорене, съпоставящо Л. Левчев с Кнут Хамсун и Езра Паунд като примери за обвързвания на литературата с тоталитарните режими. Това говорене е смело, защото по тези земи комунистическият режим в крайна сметка не бе и не е консенсусно недвусмислено и с юридически последствия осъден като престъпен. Всеки от читателите на вестника, в който е публикуван текстът Ви, може с пълно право да възрази в читателско писмо до редакцията на самото съполагане на националсоциализма и фашизма, от една страна, и комунизма, от друга. Да, съпоставката на Л. Левчев с Хамсун и Паунд е истинна и смела, но защо е оставена безпоследствена тъкмо по посока на натрапващото се сякаш разгръщане на разликата, произтичаща от изходните Ви аналогии, а именно: осъждането, съдебната присъда, интернирането в болница или лудница, от едната страна, и тържественото честване на юбилея на жив класик, от другата? Вие предпочитате да продължите с жанров и близък прочит, но нима вярвате, че това е залогът на честването на Левчев? Дали е комунистически Корней или комунистически Метерлинк? (Но не може да е мотивиран в колаборационизма си от „един неоромантически елитаризъм“ и едновременно с това да е „един от първомайсторите на социалистическия класицизъм“ – за подобно твърдение бихте скъсали всеки студент втори курс.)

Или трябва все пак да се съгласим, че комунистическият режим, с който Л. Левчев е колаборирал на най-високо равнище, все пак не е престъпен? Единствено в случая, че той не е престъпен, честването на Л. Левчев би било приемливо. Но ние, родените след това, твърдо смятаме, че той е престъпен, нали? Вие твърдите, че не искате да правите апология на Левчев, но същевременно приемате честването му и пряко участвате в него. Твърдите, че се чества поетът, но защо тогава са аналогиите с Паунд и Хамсун? Те също са поети в събирателното немско значение на високи литературни творци, но е било немислимо да бъдат чествани като такива приживе поради сътрудничеството си с престъпни политически режими. Защо приемате това да е възможно при Левчев и смятате за приемливо да участвате в честването му?

С право отбелязвайки разликата в „степента на риска“ в сътрудничеството на Хамсун и Паунд, и при институционално и монетарно осребрения и неосъден колаборационизъм на Левчев, Вие същевременно говорите за „изпитания“, извеждайки ги в заглавието на текста си, и за „гърчещо се същество“, с което го завършвате. През какви изпитания, Бога ми, е преминал Левчев, освен евентуално, но непроверимо во стаичката на съвестта си? (Знаем обаче, че литературният текст не може да бъде документ на морални казуси.) Къде се е гърчила креатурността му, освен в бомбастичната реторика на соцнеоромантизма? Бил ли е декомунизиран, привлечен като обвиняем или свидетел в качеството си на непосредствено приближен до престъпната върхушка на извършителите на престъпленията, подложен на разпити за ролята си в престъпния режим на комунизма или може би е имал забрана да публикува след 1989-а? (Изброявам рутинните практики при денацификацията в Германия.)

Не смятаме ли родените по-късно, че фигури като Л. Левчев трябваше да бъдат подложени на процедури на декомунизация и фактът, че това не се случи е фатален за обществото, в което живеем и пишем?

И какво всъщност чества нашето поколение от Ваше име като участник в честването на юбилея на Л. Левчев? Не честваме ли поредния демонстративен отказ за обявяване на комунистическия режим за престъпен ако не в юридическия, то поне в някакъв етическо компенсаторен смисъл на думата?

Който е бил достатъчно свободомислещ, за да харесва мислителя Карл Шмит в една ситуация на всеобщо изтласкване на миналото – а са го харесвали Кожев, Козелек, Таубес – е отивал да го види в родното му провинциално градче, во стаичката му на денацифициран и лустриран велик мислител на политическото като фундаментална дистинкция между приятел и враг със забрана за преподаване във ВУЗ. Немислимо е било 80-годишният юбилей на Шмит – двайсетина години след края на нацизма – да бъде честван тържествено и публично със санкцията на политическия елит на ФРГ. Защо при Левчев да е допустимо и приемливо? Още една възможна аналогия: организираният от Шмит научен конгрес „Еврейството в правната наука“ (1936) и националкомунистическото подключване на СБП в пропагандната кампания по време на Възродителния процес, когато Левчев е председател на Съюза.

Защо не се ограничихте да го посещавате в неговия Плетенберг, в единствено приемливата при колаборационист от неговия ранг приватност на засвидетелстването на уважението към него като поет?

Защо не изрекохте там думите „Честит рожден ден, поете“, за които медиите трогнато съобщават, че с тях сте се „обърнали към него просто“ от подиума на юбилейното тържество в зала 6 на НДК?

Ако не друго, то текстът Ви ясно показва, че Вие знаете, че ние, които споделяме с Вас едно литературно поколение, знаем, че няма нищо просто в това обръщение.