Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев
by Владимир Сабоурин
Уважаеми г-н Ефтимов,
Обръщам се към Вас с това отворено писмо във връзка с участието Ви в отбелязването на юбилея на Л. Левчев, намерило израз в текста Ви „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, публикуван във в. „Труд“ от 30 април 2015 г. Знам, че този жанр е свързан с губене на време и печелене на врагове, но след определена възраст е по-скоро естествено и добре враговете да са ясни и времето да е изгубено. Смятам, че текстът Ви, посветен на юбилея на Л. Левчев, не бива да остане без рефлексивен отзвук и обсъждане най-малкото в средата на литературното поколение, към което принадлежим.
Познавам и уважавам последователността на интереса Ви към литературната фигура Л. Левчев от 90-те години на миналия век до днес. Навремето този интерес предизвика у мен почуда, но в онези години имаше доста учудващи неща, които приемахме и изживявахме като нещо, което се прави за първи път, случва се сякаш за първи път. Имаше радост и очакване в това какво ще направи поетът Йордан Ефтимов – и ето: той седи видимо доволен на една маса с Л. Левчев. През втората половина на 90-те това беше събитие. Дори не съм сигурен дали лично съм присъствал в кафенето или съм бил в него чрез разказ – но събитие имаше. Почудата беше неотделима от една събитийност, заредена с вяра в непредвидимата неповторимост на случващото се. Среща на постмодернизма (за мен: авангарда) и социалистическия неоромантизъм на една маса, пък била тя и не точно изчистено операционна.
Двайсет години по-късно отново Ви виждаме да седите заедно с Л. Левчев в едно доста по-публично маркирано пространство, вече в ролята на литературен критик (така виждат Вашето участие медиите), но определено и като поет от поколението на „родените след това“ (по думите на може би най-големия ляв и по-късно реалносоциалистически поет на ХХ в.), и съответно неизбежно представляващ това поколение на тържественото честване на един класик на социалистическия неоромантизъм. Сред публиката, почетен с поименно отбелязване и снимка, е друг представител на поколението на родените след това – Тома Марков. Вие обаче сте на подиума заедно с юбиляря и Вашето присъствие там Ви натоварва със символното представителство на поколението ни при едно събитие, почетено от „представители на българския обществен, интелектуален и политически елит“. Пред този елит, сядайки до Л. Левчев, Вие представяхте поколението на поетите и литераторите родени след това (по едноименното стихотворение на Брехт).
Доколкото мога да преценя, текстът Ви „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, публикуван непосредствено след събитието, иде освен всичко друго да легитимира и литературноисторически да опосреди и релативира по един впечатляващо прецизен начин участието Ви в юбилея на Л. Левчев. В никакъв случай не бих поставил знак на равенство между легитимиране и оправдание, но Вие знаете и ние, които споделяме с Вас едно литературно поколение, знаем, че участието Ви в това събитие се нуждае от легитимиране пред лицето на родените след това. Присъствието Ви на подиума до юбиляря Л. Левчев освен това вероятно легитимира и него като почетен от присъствието на емблематична фигура на поколението на поетите, формирали се през 90-те години на миналия век.
Каквато и да е била функцията на присъствието Ви и на текста Ви (често принципно неконтролируема от автора), той представлява интерес сам по себе си, с идеите си и със словото си. Той започва с безспорно дръзко истинно говорене, съпоставящо Л. Левчев с Кнут Хамсун и Езра Паунд като примери за обвързвания на литературата с тоталитарните режими. Това говорене е смело, защото по тези земи комунистическият режим в крайна сметка не бе и не е консенсусно недвусмислено и с юридически последствия осъден като престъпен. Всеки от читателите на вестника, в който е публикуван текстът Ви, може с пълно право да възрази в читателско писмо до редакцията на самото съполагане на националсоциализма и фашизма, от една страна, и комунизма, от друга. Да, съпоставката на Л. Левчев с Хамсун и Паунд е истинна и смела, но защо е оставена безпоследствена тъкмо по посока на натрапващото се сякаш разгръщане на разликата, произтичаща от изходните Ви аналогии, а именно: осъждането, съдебната присъда, интернирането в болница или лудница, от едната страна, и тържественото честване на юбилея на жив класик, от другата? Вие предпочитате да продължите с жанров и близък прочит, но нима вярвате, че това е залогът на честването на Левчев? Дали е комунистически Корней или комунистически Метерлинк? (Но не може да е мотивиран в колаборационизма си от „един неоромантически елитаризъм“ и едновременно с това да е „един от първомайсторите на социалистическия класицизъм“ – за подобно твърдение бихте скъсали всеки студент втори курс.)
Или трябва все пак да се съгласим, че комунистическият режим, с който Л. Левчев е колаборирал на най-високо равнище, все пак не е престъпен? Единствено в случая, че той не е престъпен, честването на Л. Левчев би било приемливо. Но ние, родените след това, твърдо смятаме, че той е престъпен, нали? Вие твърдите, че не искате да правите апология на Левчев, но същевременно приемате честването му и пряко участвате в него. Твърдите, че се чества поетът, но защо тогава са аналогиите с Паунд и Хамсун? Те също са поети в събирателното немско значение на високи литературни творци, но е било немислимо да бъдат чествани като такива приживе поради сътрудничеството си с престъпни политически режими. Защо приемате това да е възможно при Левчев и смятате за приемливо да участвате в честването му?
С право отбелязвайки разликата в „степента на риска“ в сътрудничеството на Хамсун и Паунд, и при институционално и монетарно осребрения и неосъден колаборационизъм на Левчев, Вие същевременно говорите за „изпитания“, извеждайки ги в заглавието на текста си, и за „гърчещо се същество“, с което го завършвате. През какви изпитания, Бога ми, е преминал Левчев, освен евентуално, но непроверимо во стаичката на съвестта си? (Знаем обаче, че литературният текст не може да бъде документ на морални казуси.) Къде се е гърчила креатурността му, освен в бомбастичната реторика на соцнеоромантизма? Бил ли е декомунизиран, привлечен като обвиняем или свидетел в качеството си на непосредствено приближен до престъпната върхушка на извършителите на престъпленията, подложен на разпити за ролята си в престъпния режим на комунизма или може би е имал забрана да публикува след 1989-а? (Изброявам рутинните практики при денацификацията в Германия.)
Не смятаме ли родените по-късно, че фигури като Л. Левчев трябваше да бъдат подложени на процедури на декомунизация и фактът, че това не се случи е фатален за обществото, в което живеем и пишем?
И какво всъщност чества нашето поколение от Ваше име като участник в честването на юбилея на Л. Левчев? Не честваме ли поредния демонстративен отказ за обявяване на комунистическия режим за престъпен ако не в юридическия, то поне в някакъв етическо компенсаторен смисъл на думата?
Който е бил достатъчно свободомислещ, за да харесва мислителя Карл Шмит в една ситуация на всеобщо изтласкване на миналото – а са го харесвали Кожев, Козелек, Таубес – е отивал да го види в родното му провинциално градче, во стаичката му на денацифициран и лустриран велик мислител на политическото като фундаментална дистинкция между приятел и враг със забрана за преподаване във ВУЗ. Немислимо е било 80-годишният юбилей на Шмит – двайсетина години след края на нацизма – да бъде честван тържествено и публично със санкцията на политическия елит на ФРГ. Защо при Левчев да е допустимо и приемливо? Още една възможна аналогия: организираният от Шмит научен конгрес „Еврейството в правната наука“ (1936) и националкомунистическото подключване на СБП в пропагандната кампания по време на Възродителния процес, когато Левчев е председател на Съюза.
Защо не се ограничихте да го посещавате в неговия Плетенберг, в единствено приемливата при колаборационист от неговия ранг приватност на засвидетелстването на уважението към него като поет?
Защо не изрекохте там думите „Честит рожден ден, поете“, за които медиите трогнато съобщават, че с тях сте се „обърнали към него просто“ от подиума на юбилейното тържество в зала 6 на НДК?
Ако не друго, то текстът Ви ясно показва, че Вие знаете, че ние, които споделяме с Вас едно литературно поколение, знаем, че няма нищо просто в това обръщение.
Поздравления за аргументацията! Да се надяваме, че не всички в България са подвластни на прогресиращото оглупяване.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара Ви. Ако съм постигнал да има аргументация, значи има смисъл в това говорене.
ХаресвамХаресвам
Браво, Владо. Макар че това лице, истински плазмодий, не заслужава фини, промислени и иронични аргументи. Само балкански, ако смея да се изразя тъй, като обидя временно Балканите. Той не е от вашето поколение, а Смердяков на вашето поколение.
Сашо
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара, Сашо. Отвореното ми писмо е адресирано не само и не на първо място до Ефтимов, а и до цялото ни поколение, до мен самия.
Не мога да се съглася с теб, че текстът ми е ироничен. Интенцията му на говорене е напълно пряка (осъзнах колко гнусна е иронията в подобни случаи, когато в. „Култура“ отговори „иронично“ на моето директно настояване Марин Бодаков да напусне редакторското си място там като съветник на Георги Пирински).
Давам си сметка, че в българската литературна публичност не можеш да кажеш нищо смислено, което незабавно да не бъде обезсмислено като казано ad hominem.
Нейсе.
В отвореното си писмо до Ефтимов не говоря ad hominem, а ad generationem и ad se ipsum.
ХаресвамХаресвам
Тежък морален и критически казус! Йордан Ефтимов, Владимир Сабоурин, Александър Кьосев…Спорят приятели, интелектуалци и талантливи литератори, всеки от които е оставил в паметта много ми повече от някой ред. С наближаващата 60-годишнина ли ставам по-соломоновски настроен, не знам, но: Йордан Ефтимов има правото, че и задължението да каже КАКВО представлява поезията на Левчев. Няма значение, че тази поезия в морален смисъл ме е отвращавала. А в художествен смисъл- просто бях безразличен към нея и вместо Левчев четях Борис Христов. Държа да кажа защо. Поезията на Левчев ме е отвращавала НЕ с ритуалната си отдаденост на една отвратителна идеология (същата изобщо не ми пречи да чета Вапцаров, Незвал, Маяковски, Неруда и други големи поети КАТО големи поети); НЕ дори и с паралитературнните лакейщини за „писателските пишещи машини, туптящи като писателските сърца от любов към Тодор Живков”. Поезията на Левчев ме е отвращавала, защото тя с цинична поза създаваше нагла и лъжлива фикция за творческа, интелектуална и всякаква друга нормалност в НРБ. Майстор на тази хъшлашка поза, разбира се, беше Евтушенко. Той се шляеше по западните булеварди, когато и в годините на хрушчовската „либерализация” в СССР поети умираха физически в ГУЛАГ или социално- в съветските „психиатрични клиники”. Да, в (условния) десен спектър освен Кнут Хамсун и Езра Паунд към отдалите гениите си на зли идеологически духове можем да добавим Емил Чоран, Йожен Йонеско, Мирча Елиаде. Само че- НИКОЙ от тези „консервативни революционери” не говори и не действа в обществените условия на тоталитарните режими в друго качество,освен като писател. Не са на служба, казано просто. Не е така с Левчев. КОЙ на КОГО говори, КАКВО разказва и КАКВИ ценности носи този разказ е всъщност основният въпрос на хуманитаристиката. Тук е прав Владимир Сабоурин когато локализира Левчев в невъзможен „приватен” свят, който трябва да го огради от тежките въпроси на големия обществен свят. Самият Левчев в алиби-мемоарите си „Ти си следващият!” отделя (хайде, психоаналитиците!) доста внимание на министерската ливрея на Гьоте. Ясен паралел, с единствената разлика, че в дните, когато Левчев е съзерцавал ливреята, тя асоциира не с министерска, а с лакейска функция.
ХаресвамХаресвам
Съгласен съм и с идеологията, и с патоса на отвореното писмо. Подмазвачеството, за жалост, е най-лесният кариерен път: самият Левчев го показва, а далеч по-неприятното се състои във факта, че днес този асансьор за професионално повдигане е сред най-широко използваните. Няма да се съглася със Сашо относно иронията – такава не намерих. Но това никак не е важно в случая.
Явлението далеч надминава полето на литературата, но е вярно, че тъкмо появата на подобни кратки пътища за кариерно изстрелване там, където се изковава високия регистър на съвременната култура, е отчайващо. Наоколо е изтъкано от зависимости. Питам се каква точно услуга връща Й. Евтимов на Левчев, имайки предвид, че отношението към стореното от последния (което отказвам да назова „творчество“, но не заради „високото“ звучене на думата) е въпрос не на литературоведска позиция, а на здрав разум. Коя, прочее, е тази съвест, която изкривява рационалната преценка?!
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара Ви. Съгласен съм с Вас, че в основата си проблемът не е литературоведски или литературноисторически. Литературоведската позиция в случая е по-скоро камуфлаж на публичното взимане на участие в честването на юбилея на Левчев.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара, Яни. И аз мисля, че казусът е тежък. Не мога да кажа обаче, че съм приятел с Ефтимов или Кьосев, но че споделяме общо поле на мислене безспорно. В това общо поле аз се обърнах с отворено писмо към Ефтимов. Както неговият отговор, който очаквам, така и реакциите на общността ще покажат (или няма) дали повдигнатите от мен въпроси са смислени.
Отвореното ми писмо до Ефтимов в никакъв случай не оспорва правото му литературнокритически да разглежда поезията на Левчев. Смятам, че Ефтимов добре умее това и е демонстрирал, че го умее в текста си „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“.
Смятам обаче, че функцията на текста не е литературноисторическа, а легитимационна. Твърдя, че текстът на Ефтимов легитимира собственото му участие в честването на юбилея на Левчев. Текстът му е неразделна част от юбилейните чествания – в които Ефтимов публично е взел участие – прикривайки тази своя функция под реториката на дръзкото истинно говорене.
ХаресвамХаресвам
ЕСМ, Сашо.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара, Данчо.
Доколкото мога да преценя, той е адресиран до Александър Кьосев, т.е. до неговия коментар към „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в честването на Любомир Левчев“.
Същевременно култовото за нашето поколение Е.С.М. на Ани Илков имплицира множествено число или дори общност, която включва Александър Кьосев и други.
От полза за дебата би било да се експлицират тези други и спецификата на тяхното включване в множество, съдържащо Александър Кьосев като единствен назован.
За мен обаче по-смислен би бил един коментар на Йордан Ефтимов, адресиран до мен, и отговарящ на отвореното ми писмо до него.
ХаресвамХаресвам
Владо, прав си, взимам си назад „ироничното“, то просто се е прилепило към „фините и промислени аргументи“. Аз споделям всичко, което си казал, с изключение на това за „поколението“. Поколенията, доколкото съществуват, а не са объркан теоретичен проблем, не са колективен морален субект – нито са били, нито някога ще бъдат. Моралните избори, маскирани с разни аргументи (които именно защото са маски не бива да се взимат сериозно), са винаги лично дело. И още нещо. Има случаи в историята, разбира се, когато талантът и характерът (дума, зад която се крият избори, пози и позиции, навици, биография, себеформиране и пр.) могат да останат разделени. Случаят на Левчев не е такъв: там има нетърпим контраст между личното поведение и поетическата поза, поетиката му с нейните хиперболични – но винаги в рамките на позволеното – претенции е непреодолимо белязана от собствения му политически и морално корумпиран характер: романтическите претенции за свръх-свобода, са реално отричане на свободата, „изненадващите“ поетически ефекти са реторически нарцистични трикове и техники на себестилизиране като „изключителен“ („Поете…“), корумпираният морал не остава при себе си, а дори атакува, превръща се в агресия „Убий българина“, „Ти си следващия!“. Дай боже, някой ден ще напиша нещо по-подробно върху това. Всеки случай ясно трябва да се каже: това не е поетика със собствено право на съществуване, това е имитация на всичко поетическо, партийно удвояване на идеята за поезия. Ето защо близко, извънконтекстуално четене на тези неща не е възможно.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара, Сашо.
Да, и аз бих имал резерви да използвам аргументи, съдържащи схващането за литературно поколение, в теоретичен или критически текст. От теоретична гледна точка то наистина е по-скоро объркано и объркващо, отколкото проблем, фокусирането върху който може да ни помогне да видим какво се случва в литературата.
Освен това в специфичните употреби на литературното поколение в нашия литературен бит върху неговата принципна обърканост паразитира и една аграрно-биологистка подмяна, при която „младите“ и „старите“ имат строго фиксирани квазифолклорни роли.
Не се идентифицирам нито мисловно, нито практически с подобно схващане за литературно поколение. То ликвидира всяка идея за случване на литературата извън един в основата си аграрен кръговрат и неговите многолики зависимости.
Текстът ми обаче не е теоретично-критически. Отвореното ми писмо разглежда определено събитие от литературния бит: участието на Йордан Ефтимов в честването на юбилея на Любомир Левчев. В тази ограничена рамка изхождам от слабото допускане, че някои действия, постъпки, жестове практически трябва да са изключени за определена група хора, социализирали се в конкретен момент.
При това слабо допускане аз съответно не си позволявам силния аргумент на моралния избор и не коментирам постъпката на Йордан Ефтимов от гледна точка на моралния избор.
Да, колективни морални субекти няма. Не полагам литературното поколение като колективен морален субект, от името на който се произнасям. Използвам го с ограничена отговорност като явление от литературния бит, за което имаме социалноисторически опит, основаващ се на съучастие.
Питам се – и питам конкретно Йордан Ефтимов – нима подобна постъпка е приемлива за някого който е съучастник? Не бива ли да е малко вероятна до степен на изключена поради исторически събития и индивидуално съучастничество в тях, неподлежащи на предоговаряне със задна дата?
И в рамките на литературния бит е възможно да се отправи въпрос за основанията на дадена постъпка.
ХаресвамХаресвам
От това вманиачено, егоцентрично Отворено писмо съдя, че Владимир Сабоурин не познава творчеството на Левчев, особено това се отнася за мемоарната му проза.
Смея да твърдя, че съм изследвала детайлно всичко, написано от Любомир Левчев. (Публикациите ми са в хартиени и интернет издания.) И за разлика от Вас, Сабоурин, съм жив свидетел на „Златното десетилетие“ на българската литература през 80-те. Май всички забравят, че забележителни книги („Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, „Лице“ на Блага Димитрова,„Фашизмът“ на Желю Желев, стихосбирките на Николай Кънчев) излизат с директното застъпничество на Л. Левчев. Всъщност още през 70-те на него е отредена много по-сложна роля и опасна привилегия: да има честта да изказва онези еретични мисли, да прокарва с помощта на Л. Живкова онези абсурдни идеи, които новите поколения през 60-те и 70-те години генерираха (и си прошепваха!), но които догматичните мозъци в Политбюро на БКП не можеха да допуснат.
Никой не ни е пречил през 80-те на нас, младите тогава (дори още студенти!), да пишем и казваме каквото си искаме. Пишех свободно статии за Блага Димитрова, Радой Ралин, Николай Кънчев и без никави проблеми ги публикувах в сп. „Септември“, в „Литературна мисъл“, в „Пулс“ и др. А Александър Кьосев беше доволен и послушен асистент в СУ… Ама сега май е позабравил кога е започнала кариерата му.
Йордан Ефтимов е свободна личност, с правото да присъства и да се изказва дори и в Ада. Той цени твореца Левчев, което няма нищо общо с временната политическа роля на нормалната за онова време идентификация. Това го казвам с чиста съвест, защото и аз ценя гениалната креативност на този български дух – а мене не можете да обвините в пристрастие към комунистическия режим, защото нямам предци и роднини от БКП, даже напротив (това бихте могли да видите в биографията ми в Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B6%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%94%D0%B8%D0%BC%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0 )
Никой днес от овластените в толкова правителства не прави и една десета част от това, което инспирираше и осъществяваше Любомир Левчев през 80-те – за младите писатели, за провинциалните писатели, за безпомощните, на пределна възраст творци (лично се грижеше за комфорта на престарялата Елисавета Багряна).
Ето и цитат от Радой Ралин от 90-те: „Предишните управляващи поне от демагогия не оставяха да умрат от глад хората на изкуството. А сега това се случва, тези хора са оставени в пълна мизерия, те се принуждават да бягат от страната си.“
Така ли е? Щом не уважаваме дори една брънка от литературната си история, най-вероятно и следовниците ни няма да ни уважават.
Ето защо и аз от трибуната на НДК поздравих Любомир Левчев с едно кратко есе, което медиите се въздържат да цитират… Защо ли? Така им изнася. Нормалното говорене за тях не е интересно. Затова пък получих поздравления от достатъчно много колеги от дясното пространство… Защото Вие пак не сте информиран, Сабоурин. На юбилея бяха не само Тома Марков, Йордан Ефтимов, Калин Терзийски, но и много други колеги… Ще се учудите, ако им кажа имената.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара, г-жо Димчева.
Ще изчакам отговора на г-н Ефтимов, обявен за 10 юни, и ще отговоря на коментара Ви.
ХаресвамХаресвам
Интересен диспут се е заформил тук…и аз като четяща, не да не остана назад, но понеже се спряга едно име, което ми е няпонятно независмо от неговата академична история да бъде прягано за капацитет в литературата. Това е името на Йордан Ефтимов и това е личното ми мнение. Мисля, че това лице и като творец, и до голяма степен като литературовед или литературен критик не заслужава толкова много да му се обръща внимание. И не само поради факта, че неговата суета е в доста големи дози, но търсейки внимание, самият той е сътворил поредица от глупости в своето творчество, а такъв автор не бу следвало да говори за другите. Майсторството на Йордан Ефтимов е сервилнеченето му.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара Ви.
Лично за мен страницата е затворена.
Само няколко уточнения. Отвореното ми писмо до Йордан Ефтимов не се обръща към него като към лице с определена „академична история“ или като „капацитет в литературата“.
Самият г-н Ефтимов предпочете да възприеме Отвореното писмо като адресирано до академичната фигура Й. Ефтимов.
Но аз не се обърнах към академичната фигура.
Обърнах се към него като съучастник в литературния живот от 90-те насетне.
Не смятам, че Отвореното ми писмо до него е форма на „обръщане на внимание“.
Публично обърнах внимание върху проблематичността на определена публична изява на Й. Ефтимов – участието му в честването на Л. Левчев.
ХаресвамХаресвам