Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Втората елегия“

by Владимир Сабоурин

Всеки ангел е ужасяващ. И при все това, горко ми
аз се обръщам с песен към вас, смъртоносни почти птици на душата
знаейки кои сте. Къде останаха дните, Товие
когато един от най-сияйните стоеше до простата къщна врата
като за из път преоблечен небрежно и вече не толкова страшен
(юноша за юношата, любопитно надникнал).
Ако сега архангелът, страховитият, се изстъпеше иззад звездите
С една-единствена крачка надолу връхлитащ: нависоко
отворено би ни сразило собственото ни сърце. Кои сте вие?

По-раншни щастливци, галеници на творението
планински вериги, утринни хребети
на всяко сътворение: цветен прашец на божество разцъфтяло
стави на светлината, пасажи, стълби, престоли
пространства от същност, егиди от блаженство, метежи
на бурно грабнато чувство – и изведнъж, поединично
огледала, дето пролялята се собствена красота
пресътворена отразяват обратно в лика ти.

Защото ние, чувствайки, изпаряваме нашата същност. Ах, ние
издишаме себе си до дъха си последен. При всяко ново разпалване
на въглените излъчваме все по-слаб аромат. Казва ни някой наистина:
да, ти влизаш в кръвта ми, тази стая, пролетта
изпълваш със себе си… Но това не помага, той не може да ни задържи
ние чезнем в него и наоколо. А онези, дето са красиви
о, кой тях ще удържи? Непрестанно външността възстава
в техните лица и отминава. Като роса от ранна трева
същността ни се изпарява от нас като маранята над
горещо ястие. О, усмивки, сега накъде? О, това поглеждане нагоре –
нова, гореща, оттегляща се вълна на сърцето –
горко ми: та това сме самите ние. Нима всемира, в който
се разтваряме, на нас ухае? Нима улавят ангелите
себе си единствено в действителност, от тях самите пролялото се
или понякога, сякаш от недоглеждане, мъничко
има в него и от нас? Нима в чертите им ние
примесени сме само като смътното в лицата
на бременни жени? Те не го забелязват във вихъра
на своето връщане в себе си. (Как биха могли.)
Влюбените – само да знаеха как – биха могли в нощния въздух
чудодейно да разговарят. Защото изглежда така сякаш нас всичко
ни спотаява. Виж, дърветата са, домовете
които обитаваме, продължават да се възправят. Ние само
преминаваме покрай всички неща като въдзушна обмяна.
И всичко единодушно ни премълчава, отчасти като
нещо позорно навярно, отчасти като надежда неизказана.

Влюбени, вас, един от друг утолени
ви питам за нас. Вие се сграбчвате. Но имате ли доказателства?
Вижте, на мен ми се случва ръцете ми една друга
да се забележат или износеното ми
лице да се скъта в тях. Това ми дава мъничко
себеусещане. Ала кой посмял би само поради това да бъде?
Вие обаче, които в пленеността на другия
пораствате, докато той, напълно обладан
ви умолява: не повече… Вие, които в ръцете
един на друг ставате по-богати като натежали с години гроздове
вие, които понякога чезнете само защото другият
напълно надделява – вас питам за нас. Знам, вие
докосвате с такова блаженство, защото за миг замира милувката
на неизчезващото място, което вие, нежните,
покривате. Защото това ви кара да чувствате
чистата трайност. Така вие си обещавате вечност почти
от прегръдката. И все пак, щом устоите на ужаса
на първите погледи и на копнежа край прозореца
и на първите крачки един до друг веднъж през градината –
влюбени, сте ли вие още тогава? Когато един другия
вдигате и прилепвате към устните – питие към питие
о, как тогава пиещият убягва странно на глътката.

Нима не ви учуди по атическите стели предпазливостта
на човешките жестове? не бе ли любовта и раздялата
тъй леко на рамената положена сякаш от друга
материя различна от нашата? Спомнете си дланите
как без натиск почиват въпреки силата в торсовете.
Овладени, те знаеха добре: дотук се простираме ние
това е наше, затова така се докосваме. По-силно
само боговете напират. Но това е работа на боговете.

Да можехме да намерим и ние една чиста, сдържана, оскъдна
човешкост, една само наша ивица плодородна земя
между поток и скала. Защото собственото ни сърце ни надвишава
все така като тях. И ние повече не можем него да
съпроводим с погледи в образи, които да го укротяват, нито
на боговете в телата, в които повече постига мярата.

Advertisements