Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Първата елегия“

by Владимир Сабоурин

 

Кой, щом изкрещя, би ме чул от ангелските
чинове? и дори да допуснем, че някой
внезапно ме притисне до сърцето си: аз ще угасна пред лицето
на толкова по-силното му битие. Защото красивото е не друго
А на ужасното началото, което едвам успяваме да понесем
и голямата ни почуда е пред невъзмутимото му пренебрегване
да ни унищожи. Всеки ангел е ужасяващ.
И затова се сдържам и преглъщам примамващия повик
на тъмното хлипане. Ах, кой би могъл
да ни е опора? Нито ангел, нито човек
и досетливите зверове забелязват
че не сме съвсем уверено у дома
в разтълкувания свят. За нас остава може би
някое дърво на склона, с което ежедневно
се виждаме. Остава ни улицата от вчера
и разглезената вярност на някой навик
на който му харесало у нас, не си е отишъл, останал е.
О, и нощта, нощта, когато изпълнен с всемирно пространство вятърът
изпива лицата ни – за кого не остава тя, жадуваната
нежно разочароващата, която на всяко отделно сърце
мъчително предстои. По-лека ли е тя за влюбените?
Ах, те само прикриват един с друг участта си.
Нима още не знаеш това? Захвърли из ръцете си празнотата
в пространствата, от които поемаме дъх. Може би птиците
с по-съкровенния си полет ще усетят разширяването.

Да, всички пролети имаха нужда от теб. Някои звезди
искаха ти да ги усетиш. Надигна се
към теб вълна във миналото или пък
когато мина покрай отворения прозорец
една цигулка се отдаваше. Всичко това бе задача, поставена пред теб.
Ти обаче справи ли се? Не беше ли винаги
разсеян още от очакването сякаш всичко бе възвестявано
за теб от някоя възлюбена? (Но къде ще я приютиш
та нали големите чужди мисли излизат
и влизат при теб, а често остават и да нощуват.)
Но щом жадуваш, възпявай влюбените. Все още
съвсем не са достатъчно безсмъртни прочутите им чувства.
Онези, на които ти почти завиждаше, изоставените, които
смяташе за много по-любящи от утолените. Подхващай
винаги отначало недостижимата никога възхвала.
Мисли: героят устоява, дори гибелта бе за него
само повод да бъде – последното му рождение.
Ала влюбените приютява изтощената природа
обратно в себе си, все едно не се изисква удвояване на силите
това да се постигне. Нима не си припомни за Гаспара Стампа
в този миг: че някое момиче, чийто любим
избягал, обръщайки поглед към възвисяващия пример
на нейната любов, усеща: нима не ставам като нея?
Не трябва ли накрая тези най-древни страдания
да станат по-плодоносни за нас? Не е ли дошло времето с обич
да се освободим от обичаното и потресени да му устоим:
на тетивата както устоява стрелата, за да може събрана в отскока
да бъде повече от себе си. Защото оставане няма никъде.

Гласове, гласове. Чуй, сърце, както иначе само
светците са чували: че тях ужасният повик
повдигал от пода. Те обаче да коленичат продължавали
невъзможни, и не му обръщали внимание –
Така те чували. Не че ти на Бога би понесъл
гласът, далеч си от това. Ала чуй онуй, което вее,
непрекъснато съобщение, образувано от тишината.
Сега шурти към теб откъм онези млади мъртъвци.
Където и да влезнеше, нима не те заговаряше в църквите
в Рим и Неапол тихо съдбата им?
Или някой надпис възвишено ти се възвестяваше
както наскоро плочата в Санта Мария Формоза.
Какво ли искат за мен? тихо трябва да отмахна на неправдата
външността, която на техните духове
чистото движение понякога препъва едвам.

Странно е наистина да не обитаваш вече земята
да не се упражняваш в току-що усвоени навици
да не отдаваш на розите и на други от само себе си
обещаващи неща значението на едно човешко бъдеще.
Това, което си бил в безкрайно боязливи ръце
да не бъдеш вече и дори собственото име
настрана да оставиш като счупена играчка.
Странно е да не желаеш по-нататък желанията. Странно е
всичко свързано да видиш тъй хлабаво в пространството
да пърха. А да бъдеш мъртъв е утомително
и изпълнено с наваксване, така че постепенно усещаш
малко вечност. – Ала живите правят
всички до един грешката да различават прекалено рязко.
Ангелите (казват хората) често не знаят дали
сред живите или мъртвите ходят. Вечният поток
влачи през двете царства всички времена
непрестанно със себе си, шума и на двете заглушавайки.

Накрая те, рано отишлите си, вече не се нуждаят от нас,
нежно отвикваш от земното, както от гръдта
на майката, неусетно пораснал. Ала ние, дето от тъй големи
тайни се нуждаем, ние, за които от скръбта тъй често
блажено надмогване произтича – нима можем без тях?
Нима е напразно преданието, че нявга при оплакването на Лин
дръзнала, първата музика пробила кората на сухото вцепенение.
Че едва в ужасеното пространство, от което един почти божествен юноша
внезапно се изстъпил, празнотата така
затрептяла, че днес ни увлича, утешава ни и помага.

 

На паметта на поета Мария Вирхов (1969-2011)

 

 

 

 

 

Advertisements