Висенте Уидобро „Покой“

by Владимир Сабоурин

Това бродене на костите
Това бродене на плътта
Това изкачване на столетията
И идване от тъй далече в изгубени деди
Това бродене между безсънни брегове
Ще ни донесе умора на горчивия опит
И страст по обновление
Въжделение за приключения на кръвта
Въжделение да не си същото и да търсиш учудващото

О мелнице на времето
Тишината се принажда
Уморен съм и без звезди
Животът като голямо дърво на своите меланхолии
И смеховете му от вятър в ново небе

Стига похождения
Стига сенки от страната на земята
Стига жажда от страната на пространствата
Стига дни и нощи
Годините си проправят път в тялото ни
И покровителското небесно светило ни говори щом го забравим
О мелнице на времето
Епохите изпъкват
Нима не виждаш как умират клепачите
Върху скритите пейзажи?

Този ход на човека
Това движение на столетията
С немирните си кости
С горчивите си нерви
И въжделението да присъстваш и да си далечен
Като топлината която избива в други посоки
Този ход на вековете прекосяващи човека

Няма друг изход освен един следобед да се оставиш да паднеш върху дърветата
Или слънце с пълни шепи
Върху сърцата освободени
Върху земята без окови и изпълнена от възродени ликове
Едно слънце причиняващо цветя страстни усти и пшенични поля

О мелнице на времето
Птица без знайно дърво
Навлиза в песните си за да се роди отново
Заслепена от смисъла на своя глас