Бертолт Брехт „За хората на Кортес“, превод Радой Ралин

by Владимир Сабоурин

 

На седмия ден под леки ветрове
полята блясват. Пеква слънце. Те
решиха да отдъхнат. От колите
спирт носят и говедата разпрягат
(до вечерта ги всички изпоклаха).
Щом захладя, насякоха те клони,
като ръце дебели, от гората
крайблатна, да горят добре. Месото
навряха между тях. Към девет с песни
запиха се. Нощ хладна и зелена.
С пресипнали гърла, съвсем пияни,
с последен хладен поглед към звездите
край огъня заспаха в полунощ.
Те спяха тежко, но един в зори
дочу през сън мучене на говеда.
Към пладне се събудиха – в гората.
С изцъклени очи, едва повдигат
тежащи крайници, в почуда виждат –
като ръце дебели клони, с чвори,
надхвърлили човешки бой, се сплитат
с листак и ароматни цветове.
Под този покрив много е задушно,
а сякаш още по-сгъстено става.
Не виждаш слънце. Няма го небето.
С рев главатарят брадвите им сочи,
те там са, де говедата мучаха.
Един с друг се не виждат и се лутат.
С проклятия се блъскат всред клонака,
като стена изпречен между тях.
С отпуснати ръце се хвърлят диво
срещу растения, които леко
трептят, като че полъх ги докосва.
След часове напразен труд притискат
челата потни до враждебни клони,
които все растат и ги въвличат
в ужасен хаос… Късно през нощта,
която беше два пъти по-тъмна,
мълчаха те като маймуни в клетка,
отчаяни, отпаднали от глад.
А през нощта клонакът все растеше,
но имаше луна, бе доста светло.
В зори на лабиринт клонакът стана
и те не се видяха до смъртта си.
На следващия ден отекна песен
сподавено и глухо. Те си пееха.
Нощта замря. Говедата мълчаха.
На заранта достигна бичи рев,
но доста отдалече. След това
се спотаи. Лесът погълна бавно
при лек ветрец, при ярко слънце, тихо
през следващите седмици полята.

 

 

 

 

 

Advertisements