Сара Кирш „Черно огледало“

by Владимир Сабоурин

 

Когато овцете докато траеше зимата
При ежедневно растящото легло от плява
Се прибраха на закрито магарето
Не можеше повече да държи ушите си изправени
Оставаше още преди да почне пролетта
Надлежно да се изрине оборът през онзи ден
На променливи сенки и цветове
Напълно напразно с часове размишлявах
Търсех момента в който се отказах
Каквото и да е да смятам за непреходно
Едно безподобно космическо разочарование
Като налегналото ме преди ме наведе на мисли
Изискващи известно гордо смирение.

Така че сега мога от плещите на дигата
С леко сърце да проследявам зелената кола на дерача
Тя се приближава и отдалечава измама за очите
По извъртащия се често виещ се път
Познавам стареца той не донася никога нищо
От онзи есенен ден когато откара овцата ми
Рано-рано и сякаш виждам с очите си
Когато минава с колата така добре познатия поздрав
Харон опитвам се
На приятелска нога да си остана с него.

Цветята спят дълбоко под снега
Часовници висят на стените и мислят
Всичко се случва като в действителния живот
Едно ежедневие което безразборно те съживява всред
Беснеещи облаци безумни атаки на вятъра
Килимът от плътно преплетена слама добре разтъпкан
Тор парченце по парченце да отдереш с красиви движения
Кожодерство което прави необичайно щастлив
Аз придърпвам шапката от гърбината си от пращящи-
Те плешки искат да ми
Прораснат крилца върху магьосническата вила
Е пирографирано VICTORIA защото или пък макар че
Тя удостоверимо ми принадлежи не знам
Дали съм Виктория или Херкулес.

Трудна работа е при виелица и мраз
Да се справиш с подобни грамади тор
С возило на едно единствено колело
Без да се катурнеш от дигата да стигнеш
Вятърът вие замръзналият кораб-багер
С цветните фенери се различаваше в далечината
Когато начумереното слънце намира сгода
Отново да огрее всичко селският пощальон
Натисна до дъно спирачка даде ми вестника
Си от онзи ден оскъдно известие
От Средната земя откъслеци посмъртни книги
Как ли изглежда събратът през първото си зимно за-
Копаване това го знае всяко врабче.

Стоя посред ландшафт
Наречен минало души на торфокопачи
Военнопленници пресушаващи тресавището
Прелитат през мен смях и скимтене
В заслушания въздух
Планините сено се плъзгат на невидими
Безшумни шейни по леда
Към отдавна изгубени овце
Аз влача количката към ръба на дигата
Изтласквам дръжките в скрибуцащия въздух
Оставям колелото да подскача по стъпалата
На тясна заснежена стълба
Поемам отката
С тяло пак и пак
Разтърсване
Което не ме касае
Ведро без дъно
Се търкаля ли търкаля
От дни по вятъра като
Хайку.

Метнах сеното в яслите
И познах отново цялата ливада
Райграс кукувичи цвят черния оман
Няколко корала от миналото лято
И бях в такова крехко състояние
Което не позволяваше сърцато
Да подрязвам копитата на овцете минаваха
Покрай мен разни неща по реката
И можех да направя връзка (ако трябва в стих)
Черни клони на елшите под носа ми
Зависима любов към зимните
Лишени от листа дървета които често
Ме занимават с намеренията си запокитени вътре
Птици над овцете в чиито
Очи съм аз.

Размитите контури
На горичката от джанки възстари
Чепати каки същински букети от стволове
Сплетени в наръч под преждевременната светлина
Поклащаха се като пламъци
На седемраменни свещници колкото по-мъжделив е
Денят толкова по-ясни са цветовете обърна ми
Внимание на това свраката чието одеяние
Под падащия мокър сняг
Бе чудесно озарено охра и злато
Заклинащият до мен камъш
Пораждаше непреднамерено очакване когато изведнъж
Проклетият ледоразбивач с тътнещи копита
Се спуска от завоя на реката натрошава всичко
Което ми бе от дни най-любимо едно красиво
Гладко примирено в бога огледало за черни образи.