Алберту Къейру „От най-високия прозорец на моята къща“

by Владимир Сабоурин

 

От най-високия прозорец на моята къща
С бяла кърпа казвам сбогом
На моите стихове, които отпътуват към човечеството

И не съм нито радостен, нито тъжен.
Това е съдбата на стихотворенията.
Написах ги и трябва да ги покажа на всички
Защото не мога да направя обратното
Както цветето не може да скрие цвета си
Нито реката да скрие, че тече
Нито дървото – че дава плодовете си.

Ето ги вече в далечината, все едно са хванали пощенската кола
И аз без да искам усещам тъга
Като някаква болка в тялото.

Кой знае кой ще ги прочете?
Кой знае в какви ръце ще попаднат?

Цвете, взеха мойта съдба за очите си.
Дърво, откъснаха плодовете ми за своите усти.
Река, съдба на моите води бе да не останат в мен.
Подчинявам се и чувствам почти радост
Почти радостта на някой, който се е уморил да тъгува.

Вървете си, вървете си от мен!
Отива си дървото и остава разпръснато в Природата.
Увяхва цветето и прашецът му пребъдва вечно.
Изтича реката и се влива в морето, а нейната вода остава нейна винаги.

Отивам си и оставам като Вселената.

 

 

 

 

 

Advertisements