Йосиф Бродски „Потропване“

by Владимир Сабоурин

 

Свива есента в листата гнездата си.
Тук в листата
е есен, пулсиране на топлината
на клончетата плясък, тръпки прекосяват въздуха
прекосяват дните
завитите с листа тела
на птиците горещината пазят.
Тук е дъжд. Зазоряването не разваля
чуждата смърт, нейните думи, издължения й лик
на великите реки пясъкът, казваш ти, да, есен е. Нощта
идва
завъртайки ги косо
към дърветата на есента, техните гнезда, мокрото им лоно
тревата. Тук е дъжд, тук е нощ. Зората
идва от небетонираната пръст на аеродрумите
на отминалите годините в Якутия. На онези години
обърнат е ликът
два пъти тръпки до смърт
на твоите другари, на твоите другари, от гнездата
без много шум изпаднали, техните тръпки. Ето и тук на разсъмване
вали дъжд, до ствол ще се допреш
тук гнетът превива.
Ох, гнезда, гнезда, гнезда. Потропване на мъртвите
по топлата трева, тук вече те няма.
Няма ги тях.
В изсъхналия свил се лист, върху мъха изтлял
сега останала е ето единствено следа в тайгата.

О, гнезда, гнезда черни на умрелите!
Гнезда без птици. На гнездото за последен път
тъй страшен е цветът, вие намалявате от ден на ден.
Ето, погледни напред, все по-малко ставате.
Есенната светлина тези гнезда си свива.
За последен път ще стъпиш на треперещия мост.
Огледай се, наоколо са стволове
върви преди да стане късно
ще чуеш от гнездата вик, ще чуеш от гнездата вик.