Сара Кирш „Приливът“

by Владимир Сабоурин

 

Движа се напред по постлания с дървета път през мочура.
Пръчките на пурпурната върба ме съпровождат дълго
Преди да трябва да останат зад гърба ми моето отражение
Във водните участъци изниква изпреварва ме припряно
Трудно успявам да го следвам скача по вълните
Спохожда паднали в мочура стволове или
Накрая се провира под пропукания свод на параклиса
Където лежат тленните останки на премазания овчар.

От доста време запустели са селата.
Пресушените поля и ливади търпеливо биват завзети отново
От мочурищата тресящото се тяло
По-далеч от всякога се врязва в равнината тесният
Път през мочура е последният потаен знак съзирам
Сивожълтия тъй нереален кон да препуска над серния
Водовъртеж. Колко празно е небето сега
Над мен. Нито звезда нито облак няма

Птиче крило в полъха. Сякаш
Нищо не съществува макар че настръхват косите
Не знам дали съм сред живите черна
Изгубеност странно забавено пращене
Докато ноктите сръчно растат сякаш съм
Труп. Светлозелено кълбо се издига далеч
И красиво на хоризонта виждам ново
Небесно тяло над прииждащи води.