Йосиф Бродски „На паметта на Федя Доброволски“

by Владимир Сабоурин

 

Ние продължаваме да живеем.
Ние четем или пишем стихове.
Ние разглеждаме красиви жени
усмихващи се на света от кориците
на илюстровани списания.
Ние обмисляме и одумваме своите приятели
на връщане през целия град
в полузамръзналия тресящ се трамвай –
ние предължаваме да живеем.

Понякога виждаме дървета
които
с черни оголени ръце
поддържат на небето безкрайната тежест
или се прекършват под безкрайната тежест на небето
напомнящо нощем земя.
Ние виждаме дървета,
които лежат на земята.
Ние продължаваме да живеем.
Ние, с които ти дълго разговаряше
за съвременната живопис
или с които пиеше на ъгъла
на Невски проспект
пиво –
рядко си спомняме за теб.
И когато си спомняме
почва да ни е жал за себе си
за нашите прегърбени рамене
за нашето работещо по отвратителен начин сърце
което неудобно се разшавва
в гръдната клетка
още след третия етаж.
И ни идва наум
че един прекрасен ден
с него – с това сърце –
ще се случи някаква нелепост
и тогава един от нас
ще се просне на осем хиляди километра
на запад от тебе
на мръсния асфалтиран тротоар
изпускайки книжките си
и последното, което ще види
ще са случайни разтревожени лица
случайна каменна стена на сграда
и парче небе, увиснало на жиците –
небе
опиращо се на същите тези дървета
които понякога забелязваме.