Йосиф Бродски „Самота“

by Владимир Сабоурин

 

Когато губи равновесие
съзнанието ти от умора
когато някое стъпало
потъне под крака ти
като палуба
когато плюе на човечеството
нощната ти безутешност –

ти можеш
да мислиш за вечността
и в непорочността да се съмняваш
на идеи, хипотези, възприятия
творби на изкуството
и – между впрочем – на самото зачатие
от Мадоната на сина й Исус.

Но по-добре да се поклониш на даденото
с дълбоките му гробове
които после
поради давност
ще ти се сторят толкова драги.
Да. По-добре да се поклониш на даденото
с късите му пътища
които после –
колко странно –
ще ти се сторят
тъй широки
ще ти се сторят големи
прашни
осеяни с безпринципности
ще ти се сторят големи криле
ще ти се сторят големи птици.

Да. По-добре да се поклониш на даденото
с мизерните му мери
които после до крайност
ще ти служат за перила
(макар и не особено чисти)
удържащи в равновесие
на това нащърбено стълбище
твоите куцащи истини.