Силвия Плат „Брулени хълмове“

by Владимир Сабоурин

 

Хоризонтите ме ограждат като снопове сухи пръчки
Винаги изменчиви, килнати, неравни.
Биха могли да ме стоплят, досегнати от клечка кибрит
И тънките им линии да прогорят
Въздуха до оранжево
Преди да се изпарят скрепените от тях далечини
Обременявайки белезникавото небе с по-тежък цвят.
Ала те се стопяват безспир
Като поредица от обещания, щом пристъпя към тях.

Тук няма по-висок живот от връхчетата на тревите
Или сърцата на овцете, а вятърът
Лее се като съдба, превивайки
Всичко в една посока.
Усещам го как се опитва
Да издуха всеки мой топлик като в тръба.
Ако в корените на калуна
Отблизо се вгледам, те ме подканят
 Да вплета в тях избелелите си кости.

Овцете знаят своето обиталище
Пасейки – мръсни облачета от вълна
Сиви като времето.
Потъвам в черните жлебове на техните зеници
Все едно съм послание, изпратено в пространството
Едва доловимо и глупаво.
Те стоят наоколо като бабички предрешени 
Навред букли на перуки и жълти зъби
Твърдо все едно е от мрамор блеене.

Стигам до изровените коловози – водата
Бистра е в тях като усамотение
Изтичащо през пръстите ми.
Празни стъпала водят от един стрък трева към другия
Трегерът и прагът са откачени.
От хората вятърът само
Помни няколко разпокъсани срички
Повтаря ги все едно репетира, овайква:
Черен камък, черен камък.

На мен се опира небето – единствено изправена
Сред всички тези хоризонтали.
Тревата объркано поклаща глава
Прекалено крехка и нежна е
Да живее в подобна компания
Тъмнината я ужасява
В тесните долини
Черни като гърла на отворени портмонета
Светлините на къщите мъждукат като дребни монети.

септември 1961

 

 

Реклами