Силвия Плат „Нос Шърли“

by Владимир Сабоурин

 

От хълма с водонапорната кула чак до кирпичния затвор
Грохот на чакъла, шибан
От пристъпите на прибоя.
Снежни късове се продънват и блъскат. Тази зима
Натежали от пясък вълни прескачат
Вълнолома и се разливат върху гробище
От мидени отломки
Оставяйки след себе си да белее солена каша

В пясъчния двор на баба ми. Тя е мъртва
Помня прането й как мокро плющеше, замръзнало тракаше
Тя крепеше къщата срещу всичко това
На което способно е морето – разпуснато, набръчкано, сиво.
Веднъж ревящите вълни танцувайки запратиха
Шпангоут през прозорчето на мазата.
Ударена от харпун, с дългата й опашка
Лисича акула изхвърли шквалът в лехата с мушкато.

И този таен сговор на твърдоглавите стихии
Тя насмиташе със сламената метла с дълга дръжка.
Изминали са вече двадесет години
Откакто няма нейната закрила къщата
Но тя упорито не пуска от стените си
Виолетовите огладени камъчета
Взидани от ръката й
Все не може да ги смеле студената морска воденица.

Тук вече никой не зимува
Зад закованите прозорци, дето на первазите
Тя слагаше току-що изпечените домашни самуни
И ябълковия си сладкиш да се изстудяват.
Какво ли оцелява и какво скърби тук
На това разсипано, упорито парче пясък?
Само избълвани от морето останки
Мокрият вятър търкаля по двора.

На сиви вълни се полюшват късовратите морски патици.
Съградено с любов, всичко сега се разпада.
Парче по парче морето изгризва
Нос Шърли. Тя умря благословена
Аз само подминавам
Покрай кости, само кокали, подмятани от лапите
На море песоглаво.
Слънцето кървавочервено потъва зад Бостън.

Нека засмуча от тези съсухрени камъни
Млякото, влято в тях от любовта ти капка по капка.
Гмуркат се черните патици
Блика твоята благост –
Да пия намирам все някак си начин
Бабо, няма как да е дом камъкът
На този покрит с пяна гълъб.
Срещу решетка и кула еднакво черните вълни блъскат.

 

 

Реклами