Силвия Плат „Нос Шърли“

by Владимир Сабоурин

От хълма Водонапорната кула чак до кирпичния затвор
Грохот на чакъла, шибан
От срутването на прибоя.
Снежни късове се ломят и блъскат. Тази зима
Натежали от пясък вълни прескачат
Вълнолома запокитени върху гробище
От миден трошляк
Оставяйки след себе си белееща солена каша

В пясъчния двор на баба ми. Тя е мъртва
Помня прането й как мокро плющеше, замръзнало тракаше
Тя крепеше къщата срещу всичко това
На което е способно морето – разпуснато, похотливо.
Веднъж ревящите вълни танцувайки запратиха
Шпангоути през прозорче на мазата.
Пронизана с харпун и с дългата опашка
Лисичата акула мърсеше лехата с мушкато –

И този таен сговор на твърдоглавите стихии
Баба ми насмиташе със сламената си метла.
Изминали са вече двадесет години
Откакто няма нейната закрила къщата
Но тя не пуска упорито от стените си
Виолетовите огладени камъчета
Взидани от ръката й
Все не може да ги смеле студената морска воденица.

Тук вече никой не зимува
Зад закованите прозорци, дето на первазите
Тя слагаше току-що изпечените домашни самуни
Да се изстудяват и ябълковия си сладкиш.
Какво ли оцелява и какво скърби тук
На това разсипано, упорито парче пясък?
Само избълвани от морето останки
Мокрият вятър търкаля по двора.

На сиви вълни се полюшват късовратите морски патици.
Съградено с любов, всичко сега се разпада.
Парче по парче морето изгризва
Нос Шърли. Тя умря благословена
Аз само подминавам
Покрай кости, само кокали, подмятани от лапите
На море песоглаво.
Слънцето кървавочервено потъва зад Бостън.

Нека засмуча от тези съсухрени камъни
Млякото, влято в тях от любовта ти капка по капка.
Гмуркат се черните патици
Блика твоята благост –
Да пия намирам все някак си начин
Бабо, няма как да е дом камъкът
На този покрит с пяна гълъб.
Срещу пясъчна ивица, срещу кула еднакво черно морето блъска.