vs. archives

Никой на пътеката и нищо, нищо освен къпини

Къпини от двете страни, нищо, че отдясно може би са повече

Къпинена алея, извиваща се надолу, и морето

Някъде в края й надига се. Къпини

Едри колкото върха на палеца ми, безмълвни очи

Абаносови в живия плет, налети

Със синьо-червени сокове, разточително стичащи се по моите пръсти.

Не съм и помисляла, че сме такива кръвни сестри. Те сигурно ме обичат –

Как само се напасват към бутилката ми с мляко, сплесквайки страните си.

Отгоре враните, черен, какофоничен рояк –

Късчета изгоряла хартия, кръжащи в избеляло небе.

Те кряскат в един-единствен, несекващо протестиращ глас.

Все едно няма и никога няма да има море.

Избуялите зелени ливади горят, светещи сякаш отвътре.

Стигам до храст, облепен от мухи – те са неговите плодове

Синьозелените коремчета, витражните крилца върху екран на театър на сенките.

В шемета на меденото къпинено пиршество те вярват в съществуването на рая.

Още една извивка на пътеката – и това е краят на къпинака.

Сега остава да се появи единствено морето.

Между две възвишения порив на вятър ме връхлита като във фуния

Зашлевява с призрачното си пране право в лицето.

Тези хълмове са прекалено нежни и зелени, за да са вкусвали сол някога.

Минавам между тях по овчата пътека. Последната извивка ме отвежда

На северната им страна – рижа скала

Гледаща към нищото, нищо освен огромно пространство

Бяла, оловна светлина и звънтящо ектение сякаш коват

Млатейки безспир по неподатлив метал.

23 септември 1961