Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

by Владимир Сабоурин

 

Да, пристан, един донякъде веществен кей
Реален, видим като кей, кей в действителност
Онзи Абсолютен Пристан, по образец на който, несъзнато подражаван,
Неусетно призоваван
Ние, човеците, съграждаме
Нашите кейове на нашите пристанища
Нашите кейове от действителен камък над истински води
Които, едва построени, изведнъж се оказват
Реални-Неща, Духове-Вещи, Същности от Камък-Душа
В моментите на преживяване на чувството-корен
Когато във външното-свят отваря се сякаш врата
И, без нещо да претърпи промяна,
Всичко се разкрива различно.

О, Големият Пристан, от който отплаваме на Кораби-Нации!
Големият Предхождащ Пристан, вечен и божествен!
От кое пристанище потегляме? В какви води се впускаме? И защо ли мисля за това?
Велик Пристан, той е като други пристани, ала Единственият.
Изпълнен като тях в предутринна дрезгавина със шумоленето на тишината
Разгръщащ се със утринта в шума на кранове
И пристигането на товарни влакове
Под черния облак, случаен и лек
От димящите комини на близките фабрики
Засенчващ възчерния кей, посипан с бляскав въглищен прах,
Като сянката на облак, който минава над тъмни води.

Ах, коя есенция от тайнство и сетива, застинали
В божествено екстазно откровение
В часовете, оцветени от тишина и страх –
Не хвърля мост помежду всеки кей и Пристана!

Кей, черно отразен в застинали води
Суетене на борда на корабите
О, странстваща и неустойчива душа на хората, качили се на борд,
На тези символични фигури, с които всичко отминава и няма трайност нищо
Защото върне ли се корабът в пристанището
На борда все ще има някаква промяна!

 

(to be continued)