Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (Начало)

by Владимир Сабоурин

на Санта Рита Пинтор

 

Сам на пустинния кей тази лятна утрин
Загледан в речното устие на пристанището, гледам към Безкрая
Гледам и ме радва гледката:
Малък, черен и отчетлив приближава параход.
Навлиза от много далеч, ясно очертан, класически по свой начин.
Оставя във въздушната далечина след себе си изтляващия кант на пушек.
Навлиза – и утринта навлиза с него, и на реката
То тук, то там морският живот пробужда се
Вдигат се платна, придвижват се влекачи
Изникват корабчета иззад големите туловища на съдовете във пристанището.
Повява колебливо бриз.
Ала душата ми е там, където виждам смътно
Там, при приближаващия параход
Защото той стои в Далечината, в Утринта
В усещането за море на този Час
В болезнената сладост, надигаща се в мен като повдигане
Като началото на морска болест, но в духа.

Проследявам отдалеч парахода, в душата ми цари голямо отстранение
И вътре в мен едно кормило започва бавно-бавно да се завърта.

Параходите, които сутрин навлизат в устието
Довяват пред очите ми
Радостната или тъжна тайна на този, който идва или отпътува.
Довяват спомени за далечни кейове, за друг момент
По друг начин на същото човечество на други пристани.
Всяко акостиране, всяко отплаване на кораб
Е – усещам го като кръвта, течаща в мен –
Неосъзнато символично, ужасно
застрашаващо с метафизически значения
Объркващи във мен това, което бил съм…

Ах, целият кей е една носталгия от камък!
И щом съда отделя се от пристана
И изведнъж усещащ зейването на пространство
Помежду кей и кораб
Връхлита ме, не знам защо, изплуващата с нова свежест горест
Мъгла от скръбни чувства
Проблясваща под слънцето на вече буренясала печал
Подобно първия прозорец, на който удря утринта,
И ме обгръща като спомена на някой друг човек
Който тайнствено е мой.

Ах, знае ли човек, кой знае
Дали не съм отплавал някога, преди самия себе си
От някой кей, корабът под косо биещото слънце
На утринта дали не е напускал
Друг вид пристанище?
Знае ли човек дали не съм напуснал, преди часа
На този външен свят, тъй както аз го виждам,
За мен да е дошъл
Един обширен пристан с малко хора
На голям полупробуден град
Внушителна търговска метрополия, хипертрофирана, апоплектична
До степента, в която това e възможно извън Пространството и Времето?

 

 

 

 

 

 

Advertisements