vs. archives

При първото събиране на публицистични текстове в Зверовете на Август (1999), отчетливо различимо като композиционна цялост в „смесеното съдържание“ на последната неантологична поетическа книга на Ани Илков, политическите прози са определени, от една страна, с жизнеполагащо трансгресивен езиков жест, „просвещенски“ допълнен, от друга, с жанрово-темпорална характеристика: „Е. С. М. или политическият роман на 90-те години“. Абревиатурата, използвана при този метапоетологически надслов на публицистичното писане, акронимно сплита старобългарския глагол за първоличностно съществуване и новобългарското попържване, изписани с главни букви и снабдени с удивителна и болд: „ЕБЕТЕ СИ МАЙКАТА! (Е. С. М.)“. С Похищението на България (2014) петнайсет години по-късно Ани Илков предлага на любознателния и любопитен читател, който не се е отказал да дочаква изкристализирането на дълготрайното, в края на краищата все пак „да си довърши романа“. При това довършване на политическия роман, започнат със Зверовете на Август, читателят е съучастник в едно епико-политическо начинание. „Поправим ли българския епизъм, ние ще се адресираме и срещу българското комплексарство.“ Ако читателят е приканен практически да участва в себенадмогващото поправяне на българския епизъм, то авторът, от своя страна, се нагърбва с пиранделовската роля на лице, търсещо реалните извършители или довършители на политическия роман. „Основната задача на търсача ще бъде, мисля аз, да издири този комплексиран български гений и къде с бой, къде с прелъстяване да го/я накара да си довърши романа.“ Задачата на довършването на политическия роман ще е изпълнена – и в същия миг ние ще се събудим от кошмара на историята – ако, когато и доколкото „ще се отвратим от себе си“.

Това отвращение – не почуда, отвращение – като първа стъпка към познанието и пробуждането е същевременно „отвръщане“ на „гнусната история на вашето неказване“. Политическият роман на Ани Илков от Зверовете на Август до Похищението на България пише едно утопично, екстремистки наивно отвръщане на гнусната история на неказването, въведено с терцина от Песен VІ на Чистилище, в която родният край е олицетворен като робиня, кръстопътен хостел с безпътно олющена мазилка, ханче или кръчма на болка и мрак с бардак на втория етаж.

“Ahi serva Italia, di dolore ostello,
nave sanza nocchiere in gran tempesta,
non donna di province, ma bordello!”
D. A.
La Divina Commedia, Purgatorio, VI

Италийо робиньо! Дом на мрак!
В морето бурно кораб без кормило!
Не си царица вече, а бардак!
Чистилище, VІ, 76-78

Отвращението и отвръщането на политическия роман е водено от стоическото Nec spe nec metu, върху което е положен кръстен знак, подписан с инициалите на автора и бележещ императива на една етична разумност без надежда, без страх. Началото на политическия роман, поставено в края на 90-те със Зверовете на Август, приканя читателя да вдигне очи без страх и да види себе си, превърнат в безумно весело хьолдерлиновско смайли. Неговите очи са алфата и омегата, носът е зачеркнатото на кръст „Р“, образуващо в горната си част нещо като трето око, паресията на устата (се) смее. При довършването на романа в Похищението на България се озоваваме в една Българска политическа кръчма sub specie aeternitatis, където онирично асимптотично се приближаваме до вечната фигура на Българския политически роман. Тук виждаме ужасени себе си в непробудна гонитба насън. „Обзема ни ужас. И не за друго, а защото осъзнаваме, че никога няма да се събудим от тоя кошмар и че това е нашият Ад – вечно да се приближаваме като в гонитба насън към тоя човек с погнуса, ужас и гняв – без да можем да го достигнем.“ (315) Човекът с мустаците и мускалите, големият Кой, насън смътно до болка познат ни отнякъде, е алегорическата фигура на парадигматичния политически роман, който никога няма да достигнем – и изведнъж с прескачащо сърце да се събудим. В Похищението на България един търсач, измисляч и сънувач с будна памет и бленуване – субект на етичната разумност – издирва, измисля и сънува този политически роман. С думите на друг модернистичен гений, на който се позовава Е. С. М. или политическият роман на 90-те години, подлежащият на издирване, измисляне и сънуване политически роман е „това, което не е – и оръдие на това, което не е“.

Ако приемем, че в Похищението на България се поменава, припомня и напомня за ненаписания български политически роман (не само на поредното безвремие на царското и тройно-коалиционното десетилетие, но и на кошмарно дългото несвършващо време на века от 1913 до 2014 г.), повествователните модуси на сънувачеството и бленуването, характерни за публицистиката на Ани Илков, може да се прояснят и проблеснат като мнемонически оръжия, приближаващи политическата проза на Похищението до бароковите Сънища на Кеведо. Като в гонитба насън „[н]е можем да мръднем; всичко, което можем, е да си спомняме – в най-силната, ексцесивната форма на спомена – сънуването, бленуването, тъгуването, песимизма“, чиято барокова експресивно-имагинативна сила, прекаленост и излишество представлява в крайна сметка един спасителен „опит на паметта да ни посочи пътя, като ни подскаже известно безстрашие“ (143). Дареното от паметта безстрашие позволява да се види сапунено-оперетната направа на „царското“ позорище от началото на българския ХХІ век от позицията на един бароков трагизъм и сатира. „Можете ли да си представите Борис или пък Фердинанд като премиери? Аз лично, в духа на бароковите пиеси за царе, мога да си ги представя изгонени, отровени, с избодени очи, просещи, голи и боси, но политици, премиери – това не, това не. Симеон обаче се импровизира като премиер. И ето вече две години тази ексцентрична оперета, това скучно и скудоумно „пролетно тайнство“ се играе по балетните подиуми на страната и чужбина“ (35). Априлското обръщение на Симеон ІІ от Боянските ливади поставя началото на сапунената опера на неговото премиерско-царско управление с импресионистичен балет, композиран в Москва и претоплящ друга съветска балетна композиция, дебютирала в СССР като „размразяване“ (оттепель) и чиято лишена от въображение постановка в НРБ бе наречена Априлски пленум, фащането за зеленото, чийто скудоумен римейк бе априлската цезарофания на Симеон. В апогея на добре организираната обсебеност (в която взеха участие и мастити културолози, чели Канторовиц) от сакралното тяло на краля, бароковата сатира на политическите памфлети на Ани Илков посмя да сложи пръст в биологичния материал на телесното Му такова, неотстъпчиво припомняйки високата съдба на суверена на бароковия трауершпил. „Баща и дядо от този род бяха имали страдания, представени в персонажите на бароковата драма – за добро или за зло, те царуваха трудно в трудни времена. А ето, тяхната издънка безразсъдно – да го кажа по-меко – се изпусна на метеното“ (51). Похищението на България не спестява на три пъти споменаването на името на политическия водач, направил трагичното усилие на бароков владетел да изрине оборите, които Симеончо дойде суверенно да приведе отново в първоначалния им монархокомунистически скатологичен статус: Симеончо се изпусна на метеното от Иван Костов, въплътил като козел отпущения на мястото на един умилително инфантилен герой на пасторал ролята на персонажа на барокова драма. При Тройната коалиция, последователно доразвила (с помощта на оказалия се перспективно незаменим Орешарски) скатологическия потенциал на пасторала на Симеончо, барокът неудържимо потъва в мутренското, емблематично – в бароковия смисъл на термина – олицетворено в прозвището на „любителя на съмнително придобитата старина Васил Божков, наречен по един твърде бароков начин и „Черепа““ (310). Гордият носител на мутробароковия прякор се явява в предпоследния памфлет на Похищението на България, чието заглавие „Тук може ли да се псува?“, както и цитираната там сентенция от Тъй рече Заратустра „Дори и най-кухият орех иска да бъде строшен“ звучат профетически с оглед на завръщането на „лисугера Орешарски“ през 2013-та в една нова Тройна коалиция. Поредното българско безвремие на поредната Тройна коалиция е провидяно от виталността на погледа на един обърнат назад пророк, сънувач на барокови сатирични видения от ненаписания български политически роман.

Видението за Орешарски и Станишев е зооморфно: „при настъпилите напоследък събития, при станалите разкрития тоест, премиерът Станишев се държа като дребен гризач – той защити Орешарски така, сякаш става дума за нещо много лично. Но какво толкова лично би могло да има в горския свят на комунистите между дребен гризач и лисугер“ (309) – на 14 юни 2013 г. дребният гризач и Лисугера отново патетично и много лично защитиха едра зооморфна фигура от политикономическия горски свят. Централни персонажи на Похищението на България са Язовеца, Невестулката, дребният гризач, наричан Съсела, и Лисугера. Зооморфните фигури от политикономическия горски свят, в който се движат главните действащи лица на Похищението, са отнесени, от една страна, към отговарящите им жанрове на животинския епос и баснята, и проследени, от друга, при бутафорните им възстановки на „свещените източници“ на властта. „(Тъй лъсвал бил задникът на все по-нависоко катерещата се маймуна според староиндийския животински епос „Панчатантра“.)“ (272). Този задник е неизбежно и независимо от партийна принадлежност и интелектуално позициониране червен, както знаем от Зверовете на Август: „ето я тая умна маймуна, как се катери нагоре по палмата на първенството и лъска голия й задник – и той е червен.“ В памфлета „Басня“ призрачно точно в полунощ се появява най-загадъчната зооморфна фигура на похищението – загадъчна и зловеща с граматическия си род, очевидно разминаващ се с реалния пол, и със своя хегелиански „нощен полет“ на политическото високо над „силните на нощта“, бидейки в житейската си и фолклорна конкретика все пак сухоземна – Невестулката. Сталинистката архитектура на сградите на властта, на чийто мизансцен се разиграва полунощно призрачната зооморфна сцена, напомня за Майстора и Маргарита. „И сега, ако застанете, както аз сторих снощи, на задния вход на Министерския съвет и ако изчакате да избие полунощ, то ще видите кой пристига за тайнствено гости на Язовеца? Кой ли?… Да, точно тя – Невестулката!“ (131). Преди баснята обаче за полунощната среща на Язовеца и Невестулката в Министерски съвет един доста по политически банален Язовец се опитва да ходи в хлопащите на краката му обувки на бароков кесар, да се самопомаже и самоокъпе в свещените източници на властта, качен на влакчето на една политическа и генеалогическа „руска планина“ от руснаци в овчи кожи. „А после как го качиха на влак, за да наподоби, изглежда, баща си, чийто разровен гроб още го зове – това помните ли го? И как надничаше от влака като язовец“ (127). Главните герои на Похищението, включая ужасно-родната Невестулка, тази прехвалена хегелианска царица на нощта на българо-съветските специални служби, представляват в крайна сметка семпли горски обитатели с преобладаващо червени задници, разиграващи пред преобладаващо пасторално благосклонна публика животинския си епос като барокова владетелска драма.

Проследените през годините на „царското“ управление и Тройната коалиция персонажи на басни за животни и животински епос, претендиращи за роля в барокова пиеса за царе (включително и особено за ролята на интриганта, но тя е заета от самото начало на „прехода“ от Невестулката, наричана в превод на български „Сокола“), – тези персонажи обитават политическия тъмен лес, за който важи стихът от Метаморфози „Не запазваше своя лик нищо“, било то човек или змия, хермафродит или риба, или най-общо звяр. Макар и семпли горски обитатели, извършителите на похищението са зверове, дребни и едри хищници, субекти, обекти, допълнения, подлози и подлоги на „вулгарни превъплъщения“, при които тече едно непрестанно самовъзпроизвеждащо се „самоделегиране“ на обслужващия персонал от стария към новия, най-новия и всеки следващ нов режим. Самоделегиращите се слуги са вентрилоквисти, достатъчно е да си спомним за Георги Пирински, не че сме имали възможност да го забравим. „Ако погледнем набързо в парламентарното свраче гнездо на комунистите, то ще видим, че същият Пирински е един от последните живковски блюдолизци, който е успял тихомълком да се самоделегира в уж новите политически времена. […] Тоест начело на парламента днес [2005-2009 г., б. м.] стои заместник-министър от епохата на Тодор Живков“ (291). Стигайки до Пирински и неговото председателство на Народното събрание, Похищението на България се връща към един от възможните праобрази на ненаписания политически роман на „прехода“ – Гощавка у Трималхион (друг възможен праобраз би бил Жюстин и Жюлиет). „Нека цитираме Петроний. Нека цитираме романа „Сатирикон“ и по-точно началото на оная част, разказваща за социалните отрепки и авантажници от времената на Нерон, които тъкмо си правят пир у някой си Трималхион – новозабогатял бивш роб и настоящо парвеню“ (293). От гледна точка на историята и културата на победителите Георги Пирински ще бъде председател (или дори Председател със свой Кабинет, в който има дори съветници по въпросите на културата). От другий бряг, Похищението на България разказва историята на един от последните живковски блюдолизци, чийто зооморфен ипостас е „шарената свиня“ от Гощавка у Трималхион; към зоологическия й разред спадат персонажи на общественици, щастливо съчетаващи идеалното и материалното, социализма с човешко лице и олигархията със свинско, коя и да е Култура и Кабинета на Кой и да е Председател, вечната Култура и Кабинета на вечния Кой, отъркването в поезията и във вулгарния чар на червената буржоазия. Майка на събирателния и по разбираеми твърде човешки причини доста разпространен образ на шарената свиня е Държавата. Нейната алегория Ани Илков открива в стихотворението „На пътя“ от На Острова на блаженните:

Грухти свинята-майка и върви,
върви едвам-едвам и крета,
подире й дванадесет прасета –
и блъскат се и тичат: кви-кви-кви!

Надварят се и гуцат и квичат,
като геврек опашчета извили…
и ето две, рилца червени впили
во циците й, дърпат я, грухтят.

Кви-кви! Сред пътя, сдърпана, запре
свинята-майка: в миг я навалиха
прасетата и в циците й впиха
рилца. И грухна тя и се простре.

Грухтят, квичат… И само две се врът
без цица, врът се други да изтласкат…
Свинята-майка слуша как те мляскат,
блажено там излегната сред път.

Така разказаната малка свидетелска история за едно от шарените прасенца на Великата богиня майка Държавата – историята на председателя на ХL обикновено народно събрание (2005-2009 г.) Георги Пирински – е история на победените, на мъртвите, на духовете (им) след приключването на възвишената политическа епоха, история от ненаписания политически роман на „прехода“. Тяхната победеност обаче не е поражението и ресентиментът на „И само две се врът без цица, врът се други да изтласкат…“. Похищението на България е книга на будността и на избора пред лицето на неспирните вулгарни превращения в Ада на присвояващите материални и символни обществени средства, Ада на самоделегиращите се: „нека следим внимателно вулгарните превъплъщения, за да направим точния избор в коварния час, който вече настъпва“ (160). А какво е „преходът“, този перманентен коварен час, ако не неспирно мирно присвояване на обществени средства, легитимирано от едно мирно и културно самоделегиране? Останалото е „език на омразата“, „враждебна реч“, parrhesia.

Кой обаче избра победителите? Да, те се самоделегираха, самоовластиха, самопородиха се дори, сами бяха бащи на себе си (и съответно имаха лошо отношение към майка си и баща си в себе си), с една дума, самоизбраха се за избрани. Те следваха опита на нощния полет на политическото на Невестулката-Сокол, угрижени во стаичката на съвестта си, че нямат толкова топла връзка с хитростта на разума, съвестно и позитивно завиждайки дори на аватара Лютви Местан, „установил се в едно неутрално твърдение, според което ДПС ще се коалира само следизборно и само с победителите“ (123). Правейки своя избор винаги следизборно, те разкриват своя произход. Този произход е слугински, те самите са „господарски“. Като един самопородил се Мидас-на-себе-си, те не само капитализират, но и „естетизират всичко, до което се докоснат или по-точно – всичко, до което се докопат“ (91), преди всичко друго, самите себе си, без да забравят, разбира се, да „чешат българския безпаметен простак зад ушите“ (181). Карайки избралите ги за победители да се чувстват красиви, обичани и избрани, те, не е за верване, (искат да) смятат себе си за красиви и обичани, легитимно избрани от болшинството. Те, в крайна сметка, „искат да ги обичаме!“ (17, курсив в оригинала), като заличават на калокагатийния златен фон на една в грунда си византийска естетика решаващата „разлика между изборна и погребална урна“ (42). Зверовете на Август, над чието зверство и диви небеса владее смъртта, абсолютният господар, дебнещ зад златистата мараня на естетиката на красивото, имат свойте случайни хора, свойте мазни чела, своята круша дивачка, душния си августовски следобед, унеса си – имат своя народ и своенеговия сън: „глупостта понякога лъсва върху мазното чело на някой случаен човек, спящ под круша дивачка в душен августовски следобед гологлав“ (109). Отговарящата на този летен унес естетика на красивото няма как да мине без морал и гражданска позиция, без посипването на главите със „златния прашец на моралните съждения“ (164), обслужващи красотата на изричащия ги субект и на слушащите го случайни гологлави. Морални стожери на обществото, търсещи и намиращи сюблимен израз в некой цар или в някой и друг народен поет, те също са красиви, една красива утеха, голямото българско утешение. Последната инстанция на легитимиране на тази естетика е „юродиво сношение с висши свещеници под формата на страстно рукоцелувание“ (161) или с патриарха на българската литература в унеса на летен следобед. Някой получава кифла, но това е колатерално събитие. „Очевидно смисълът не е в кифлата, а в символа. Тъй като само символът може тайно да поддържа нахалните самоовластявания на Симеон като своего рода монарх“ (пак там). Защото кифлата може да не е виенска, да е втора свежест, спечена или мухлясала, мишасала дори, може дори да няма кифла, кифлата да е фючърсна сделка – докато символът блести. „А когато символът блести, какво значение има, че плътта гноясва…“ квазитеологически сякаш ни казва естетизацията на политическото. Началникът на милицията на Орешарски с нескриван ентусиазъм приветства и подхвана идеята да няма „камънье, дръвля, развалени яйца“, както през януари 97-а, а само по лятному красиви протестиращи, по възможност от една имагинерна средна класа, културни и добре възпитани. Доста красиви и културни се отзоваха на одобрения от министъра на вътрешните работи красив и културен протест и се снимаха. Сред тях бе и съветникът по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание (2006-2009) Георги Пирински – едно надлежно документирано във Фейсбук красиво участие в бунта с потенциал на събитие в историята на победителите. Тази естетизация е погребалната урна на избора. Напълно консеквентно, както би казал Лютфи Местан, „изборът на бунта“ (222) също бе естетизиран. Естетизацията на бунта черпи от същия източник, от който се подхранва политестетиката на унеса.

Преплетените в корена си (едновременно хлабав и затиснат яко от пръстта) стихии на летния унес и политическата зима (втората едновременно като сън и като бунт), определящи от Житие и страдания през едноименния фейлетон на Ботев българското живеене в модерните времена, очертават полето и въплъщават фигурите на една родно-ужасна танатология, в чийто ключ може да се прочете митополитическият разказ на Ани Илков за и във бленувания от него български политически роман. Похищението на България е преди и заедно с всичко друго похищението на Персефона. То се случва насред мека цветна поляна, в идилична долина на цветя – рози, нарцис примамка – в угода на едно много богато и похотливо хищно подземно царство, сред немеене в страх и възхита от красивото, потопеност вредом в невъобразимо сладко ухание, гръмогласен смях на стихиите и тъй примамливи играчки, към които се посяга с две ръце – и една зейваща като човешка длан земя:

както с другарки – на Бог Океан пълногръдите щерки –
пяха, играха и браха цветя насред мека поляна:
жълт минзухар, теменужки, напъпили рози, гергини,
нарцис, от Гея роден, да примами момичето-пъпка.
Зевсова воля – в угода на много богатия Хадес!
Нарцисът чудно блестеше. Безсмъртни и смъртни еднакво,
щом го погледнеха само, немееха в страх и възхита.
Ето че коренът пусна стотици цветчета и плъзна
сладко ухание вредом. Небето безкрайно отгоре,
морският прилив солен и земята със глас се засмяха.
Смаяна, с двете ръце тя посегна към тази играчка,
тъй примамлива… Но зейна земята с широките друми!
Омиров химн на Деметра

В уводните думи към Похищението на България, онасловени „Всеобщи политически задачи“, Ани Илков помества българското живеене – доколкото „[н]ашият живот е нашата политическа задача“ – дълбоко „в розовата долина на своята овчедушна глупост“ (5), като „овчедушна“ би могло да се прочете и в смисъл на „пасторална“, „идилична“. Розовата долина, на свой ред, е място на толкова краткосрочна памет, че граничи и преминава в безпаметство, „паметта на розите“, които не са виждали да умира градинар. Флоралната образност не бива да ни подвежда, тук всъщност не става дума за флора, а за фауната от басните и животинския епос, за „късата памет на животното“ (49), споменатото вече овчедушие, което игнорира всеприсъствието на смъртта поради свития хоризонт на паметта си. България е похитена от пасторалната розова долина на своето безпаметство, където хищниците от подземния свят искат „мир и забрава“ (162) – в угода на много богатия Хадес. Тази забрава в розовата долина довежда отново и отново до изплуване на миналото от подземното царство, хищните земна недра „все повтарят, че не бива да се връщаме назад, че миналото не бива да ни интересува и в същото време постоянно го възкресяват“ (100). Похитената България, момичето-пъпка от розовата долина пребивава в хтоничния свят на едно непрестанно възкръсващо минало, където дори родните богове и родната природа не откликват, не чуват. Дори крушата в средата на двора не чува нищо.

Екнаха плач и молитви: зова тя баща си, Кронида,
бога върховен, безгрешен… Напразно! Не чуваше никой.
Нито бог, нито човек не откликна на нейните вопли.
Нищо не чуха дори и маслините лъскавоплодни.

За разлика от античните маслинови дръвчета крушата не чува, защото радикално, коренно я няма, няма надежда и круша в средата на двора. Памфлетът „Есен, или простаци вдън „родината“ си“, където се явява липсващата круша, транспонира интегрално стихотворението „Късна есен“ и част от стихотворението „Месец“ от Любов към природата (1989) непосредствено, т.е. неопосредено, в политическата проза на Похищението на България. Липсващата круша бележи един онтологичен императив на нямането, който прави невъзможно настоящото политическо действие. „Как да излезем сега на площада, щом нищо не трябва да има?“ (57, курсив в оригинала) гласят стиховете от „Късна есен“. Памфлетът завършва с два стиха от „Месец“, последната му дума е „кладенец“, над който сме надвесени тихо, загледани в застиналия въртоп на изтичащото време: „всичко се свършва полека и ние вървим надолу по мъхнатия зид на дълбокия кладенец“. Кладенецът на застиналото в бесен водовъртеж изтичащо време може да е и корито, надвесеният тихо над него е, съгласно Зверовете на Август, вдовец – „като смъртта дошла за нас“.

Сънуването на българския политически роман, в което ключова роля играе митополитическият разказ за хтоничното похищение, е в дълбочина, т.е. сънувачески, задължено на Валтер Бенямин. В „Extravagant Dreamster“, прозаичният финал на (авто)антологията Мала АзиЯ на Душата (2004), текстове от който преминават и се разклоняват по-късно в Chiasmus (2014) и Похищението на България, четенето на Бенямин е продължение на сънуването. „Сънувал, че живеел в нещо като общежитие, нещо като къща, която не била негова. […] Обичал да чете Валтер Бенямин и бил видял основанията на Барока. Или поне, както му се струвало – дълбоките основания.“ Редом с укоренеността на сатирата и трауершпила на политическата проза на Ани Илков в Беняминовите „дълбоки основания“ на Барока Похищението в дълбочина разчита на концепцията на Бенямин за романовия свят на Кафка като „свят на първобитните блата“ (Sumpfwelt), чиито твари се намират на едно „хетерическо“ стъпало на развитие. В дълбоките си основания митополитическият разказ за хтоничното похищение е разказ за блатото. Изходните „Всеобщи политически задачи“ формулират това така: „В нашето „българско“ блато ни набутаха отдавна: Дворецът и българските политици още през 1913 – 1915 – 1918 г., последва гражданска война, а след 9 септември 1944 г. комунистите ни удавиха в това същото блато. Веднъж удавено, българското общество изплува от време на време като жив мъртвец и плаши и разсмива политическа Европа, и стряска Македония. После пак ляга в блатото“ (5-6). Близкото минало и настояще на блатото е (пра)исторически отколешно. Подземното царство на Похищението е всъщност архаично блато, от което периодично изплува похитеното политическо тяло. Фигурите на блатото в Похищението на България представляват, ако парафразираме Бахофен, опити върху архаична надгробна символика. Проследяването на повтарящото се настояще на поредното монархокомунистическо „свличане на България надолу към блатото“ (22) постепенно се разширява до картината на света на едно „блато на живота“, в което се спотайва „онова „двукрако животно с плоски нокти, без глава“, което преди две лета [през 2001 г., видяно от перспективата на 2003-а, б. м.] изобилно гласоподаде за Симеон и кликата… […] то се е скрило в блатото на живота и не кряка, защото се готви да причини някоя нова изборна загуба […]. Това двукрако така и не се научи да прави разлика между изборна и погребална урна“ (42). Хетерическото блато, промискуитетно заличаващо всички разлики, е неразделна част от хтоническия ландшафт на Похищението, където сляпо се пускат черни камъчета за възможния спасител и бели за предвидимия похитител, абсолютния господар във всичките Му слугински ипостаси. Но който избира сляпо, нему се чете в очите знакът на жертвата… „Или както казва народната поговорка: „Един глупав като хвърли камъка в блатото, и десет умни не могат да го извадят“.“ (49). Така стигаме до памфлета „Блатото на живота“, в който главни герои са слугите, а събитията са „разгулния[т] произвол на притулените“, техният „безшабашен слугинаж“ (80). При втората употреба на поговорката за хвърления в блатото камък субект и обект, глупавият и камъкът хиазматично си разменят местата, мьобиусно усукани и преметнати от обичайната в хтоничното блато invisible hand. „Погледни по-внимателно и тогава ще видиш, че Симеон не е глупавият, който е хвърлил камъка в блатото […] той е самият „камък“, хвърлен ниско в политическия жабуняк от вещата в подобни мятания ръчица на Ахмед Доган…“ (151-152). Семантичното поле на блатото е разгърнато в синонимно ветрило в точката на изплуване в българската модерност на архаичния й „турски“ пласт. „[Н]а турски „батак“ значи мочур, блато, тиньощак, калищак и хавларна“ (153). Не открих думата „хавларна“ в Речника на Найден Геров, но ми звучи като последния ров на последния кръг на Ада на хтоничното блато, нещо като адска тухларна, в която от блатния тиньощак се изпича тухла по тухла възмездието.

Будността на погледа, който, без да се страхува от пръските калищак, дава свидетелство за поредния хвърлей на камъка в блатото, черпи сили от личния опит на „метафизиката на злото“, който от позицията на една Кантова етика настоява на съществуването на радикалното зло. Категорическият теологически залог на мисленето и писането на Ани Илков, трансцендиращ унесно глупавите естетизации и конвертируеми без остатък тъгувания, недвусмислено и експлицитно заявява за себе си във фрагмент от първата глава на Е. С. М или политическият роман на 90-те години. „Тия, които си представят Държавата и Обществото като рационални полета, трябва да отговорят поне на един въпрос: Достатъчен ли е човекът сам на себе си?“ Преживяното радикално зло свидетелства за антропологическата и политическа недостатъчност на човека сам на себе си. „Най-общо: тъй като държавата на комунистите бе зачената в грях и учредена в зло, то цяла една метафизика на злото легна тайно в самите й основания, чак до последния й час. […] Виждал съм жълтото змийско оченце на злото да се опитва да ме хипнотизира, раздвоеният му език съм усещал“ (252-253). Както знаем и донякъде сме виждали, изплувалото през миналия век радикално зло е банално като блатото, което е хранителната му среда. Банално като Поповата лъжичка, още един герой на животинския епос на блатото. „[Б]лагодарение на Първанов, а не на „дясното“ възникна и Бойко Борисов. […] първоначално той бе заченат като „попова лъжичка“ в „плодната кал“ на Симеоновото блато“ (275). Във всички горди персонажи на блатото – били те Симеон Еди Кой Си, Георги Пирински, или Бойко Борисов – митополитическият разказ за похищението открива „наличие на неизтекъл блатен газ“ (291), който дишаме и знаем, че отново и отново ни предстои да вдишаме в коварен час. В това очакване за изтичане на поредната порция блатен газ, поредната ни глътка въздух, копнеем за край. „Нека излеят най-после докрай вонящите води на своя лъжлив идеализъм“ (264). Молбата за изливане докрай на вонящите води на хтоническото блато, за изтичане докрай на блатния му газ е малката слаба молитва на Похищението на България. „На човек му иде да поплаче, да изскимти, да помоли за някакъв край…“ (301). Политическата проза на Ани Илков прави същото, за което моли молитвата за края, за изтичане на блатния газ, за изливане докрай на вонящите води, както всяка молитва правейки неща с думи. Словото на Похищението на България не е описателно, то е молитвено. Да дойде. Слабата молитва се въззема от кладенеца, пълен с мрак. И както жабата с глава навън е от блатото си, за да кряка там, тъй докъдето се червим от срам, в леда скърбяха сенки пребледнели и зъби тракаха в студа голям. Но който избира сляпо, нему се чете в очите знакът на жертвата. И хиляди лица видях край нас, тъй посинели, че се отвращавам и днес, когато видя блато в мраз. Защото най-много зарад тия, които не могат да се надяват, ни е дадена надеждата.