Останка от една горда нощ. Към историята на победените

by Владимир Сабоурин

 

Тази книга допуска наличието на определени теологически закрепени геополитически основания на естетическата нееманципираност на българското отношение към света. Имам предвид калокагатийния златен фон на византийската естетика, крепяща дълбинната геополитическа ориентация на България и имунизирана сякаш спрямо възможните обрати в самата геополитическа ориентация. Ако в иронията на конкретни събития проблясва някакво познание, което по правило или принцип е недостъпно, за мен това са царете католици на България, целуващи ръцете на православните патриарси, католическите кесари, управляващи чрез калокагатийната естетика на православието, перфидната политическо-естетическа симбиоза на католическия папоцезаризъм и православния цезаропапизъм. Иронията става неудържима и съзнанието смазващо нещастно, когато сякаш по стечение на обстоятелствата православният патриарх и царят католик са интронизирани и толерирани от комунистите. Великден ще бъде Първи Май. Ще бъде: византийска естетика, превърната в путинска политика, нефтено-газовата и урановата аура на византийската естетика. След края на 90-те византийската естетика за пореден път победи над относително плахите опити на модернистите в политиката и на поетологически отдиференцираните проекти на авангарда в литературата. Петнайсет години по-късно можем да констатираме, че мисията сред езичниците, били те православни комунисти, постмодернисти, литературни PR-агенти, лайфстайл специалисти, изследователи на книжния пазар, заебали това, което не е, заради това, което за кой ли път винаги още не е в България, – мисията сред езичниците се провали.

В VІІ теза на Върху понятието за история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя”. Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход”? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек е в крайна сметка красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на автентичния образ на времето в неговите теолого-политически измерения.