Алвару д’Кампуш „Най-добрият начин да пътуваш в крайна сметка е да чувстваш“

by Владимир Сабоурин

 

Най-добрият начин да пътуваш в крайна сметка е да чувстваш.
Да се чувства всичко по всевъзможни начини.
Да се чувства всичко с прекомерност,
Защото всички неща са всъщност прекомерни
И цялата действителност е един ексцес, едно насилие,
Една небивало отчетлива халюцинация
Която всички съвкупно живеем с беса на душите си,
Средоточието, към което тежнеят причудливи центростремителни сили –
Човешките психики в съгласуваността на своите възприятия.

Колкото повече чувствам, колкото повече чувствам като няколко различни души,
Колкото повече личности имам,
Колкото повече чувствам едновременно с всички тях,
Колкото повече единено различен, разпръснато съсредоточен
Бъда, чувствам, живея, съм –
Толкова повече ще притежавам съвкупността на съществуването на вселената,
Толкова по-цялостен ще бъда в цялото пространство вън,
Толкова по-подобен ще бъда на Бог, който и да е той
Защото, който и да е той, със сигурност е Всичко
И извън Него има само Него, и Всичко за Него е малко.

Всяка душа е стълба към Бог,
Всяка душа е коридор-Вселена към Бог,
Всяка душа е река, течаща по краищата на Извъннаходимото
Към Бог и в Бог с ужасяващо шумолене.

Sursum corda! Възнесете душите! Цялата Материя е Дух,
Защото Материя и Дух са само смътни наименования
Дадени на голямата сянка, която просмуква Външното в съня
И сплавя в Нощ и Тайнство Ексцесната Вселена!
Sursum corda! Събуждам се в нощта, тишината е голяма,
Вещите, със скръстени на гърдите ръце, наблюдават
С благородна тъга отворените ми очи
Които ги съзират като смътни нощни очертания в черната нощ.
Sursum corda! Събуждам се в нощта и се чувствам няколко души.
Целият Свят с обичайната си видима форма
Почива на дъното на кладенец и издава смътен шум,
Вслушвам се в него и в сърцето ми изхълцва едно голямо смайване.

Sursum corda! О, Земя, висяща градина, люлка
Която люлее разпръснатата Душа на идещите едно след друго човечества!
Зелена и с цветове отрупана ежегодно свежо наскорошна,
Ежегодно пролетна, лятна, есенна, зимна,
Ежегодно празнуваща с пълни шепи празненствата на Адонис
С обред, предшестващ всякакви значения,
С велик култ в безпорядък по планини и долини!
Голямо сърце, пулсиращо в голата гръд на вулканите,
Голям глас, пробуждащ се в океани и водопади,
Голяма вакханка, опиянена от Движението и Промяната
В похотливата разгоненост на растителност и избуяване разкъсваща
Своето собствено тяло от почва и твърд, тялото си покорно
На своята собствена воля, разбъркваща и вечна!
Майка ласкава и единна душа на ветрове, морета и пасбища
Шеметна майка на бури и циклони,
Майка капризна, която носи избуяване и сухота,
Която разбърква самите сезони и смесва
В нематериална целувка твърдта, дъждовете и вятъра!

Sursum corda! Обръщам лице към теб и целият съм химн!
Всичко в мен като сателит на съкровената ти динамика
Кръжи извивайки се и застивайки като мъглив
Пръстен от усети – угаснали спомени, смътности –
Около твоя вътрешен облик, набъбнал от сокове, възкипяващ.

Обземи с всичката си сила и с цялата гореща мощ
Сърцето ми, отворено към теб!
Като меч, пронизващ моето изпънато и екстатично естество
Сечи през кръвта ми, през моята кожа и нерви
Непрестанното си движение в допирателна винаги със самата теб.

Разбъркано скупчване съм от сили, пълни с безкрая
Тежнея във всички посоки към всички страни на пространството.
Животът, това огромно нещо, е което съединява и свързва всичко
И кара всички сили, дето беснеят вътре в мен
Да не преминат извън своето себе си, да не счупят моето същество, да не строшат моето тяло
Да не ме запокитят като бомба на Духа, избухваща
В кърви, плът и душа, одухотворено запокитени чак насред звездите,
Отвъд слънцата на други слънчеви системи и на далечни светила.

Всичко, което е вътре в мен, тежнее отново да се потопи във всичко.
Всичко, което е вътре в мен, тежнее да ме пролее върху твърдта
Върху необятна височайша твърд, която е нито горе, нито долу
А над звездите и слънцата, над душите и телата
В модуса на някаква наклонена способност на интелектуалните ни сетива.

Издигащ се пламък съм, ала надолу и горе въздигам се
Издигам се на всички страни едновременно, кълбо съм
От взривоопасни пламъци, търсещи Бог и прогарящи
Кората на сетивата ми, зидовете на моята логика,
Моят интелект, ограничаващ и смръзнал.

Голяма машина съм, задвижвана от необятни трансмисии
От които съзирам само участъка, който плющи по моите тъпанчета,
Останалото се отнася отвъд светилата, минава отвъд слънцата
И сякаш никога не достига до барабана, от който изхожда…

Тялото ми е средоточие на удивителен и безкраен волан
Непрестанно в шеметно движение около себе си
Пресичайки се във всички посоки с други волани
Взаимопроникващи и смесващи се, защото това не се случва в пространството
А в незнайно каква пространственост на друг модус-Бог.

Вътре в мен за затворени и привързани към твърдта
Всички движения, които съставят вселената
Беса на грижливо изпипаното * и на атомите
Бесът на всички пламъци, беснеенето на всички ветрове,
Бясната пяна на всички низвергващи се реки
И дъждът като порой от камъни, запратени от катапулти
На огромни войски от джуджета, скрити в небето.

Шеметна динамичност съм, задължена да пази равновесие
Да се намира вътре в тялото си, да не прелива от душата си.
Реви, избухвай, надвивай, троши, ехти, потрисай,
Бучи, тръпни, пени се, фучи, насилвай, експлодирай,
Губи се, прекрачвай се, заобикаляй се, живей се, чупи и убягвай,
Бъди с цялото си тяло цялата вселена и животът,
Гори с цялото си същество във всички светлини и огньове,
Набраздявай с цялата си душа всеки пламък и светкавица
Надживей се в своя живот във всички посоки!

 

*Интервал в ръкописа.