Алвару д’Кампуш „На волана на Шевролета по шосето за Синтра“

by Владимир Сабоурин

 

На волана на Шевролета по шосето за Синтра,
Под лунната светлина и съня, на пустинния път
Шофирам сам, карам бавно почти и почти
Ми се струва или малко се насилвам да ми се струва,
Че продължавам по друго шосе, в друг сън, в друг свят,
Че продължавам, без да е бил напуснат Лисабон и да съществува Синтра като цел на пътуването,
Че продължавам и в какво друго се състои продължаването, освен да не спираш, а да продължиш?
Ще прекарам нощта в Синтра, защото не мога да я прекарам в Лисабон,
Но като стигна в Синтра, ще съжалявам, че не съм останал в Лисабон.
Все това безпокойство без причина, без връзка, без последствие,
Все, все, все
Тази прекомерна угнетеност на духа, непредизвикана от нищо,
На шосето за Синтра, или на пътя на съня, или на шосето на живота…

Послушна на неосъзнатите ми движения на волана,
Потръпва под мене с мен колата, която ми заеха.
Усмихвам се на символа, мислейки за него и свивайки вдясно.
С колко неща назаем прекосявам света!
С колко заети неща боравя като със свои!
Каквото съм получил назаем, човече, това съм самият аз!

Отляво невзрачна къща – да, някаква бедняшка колиба – край шосето.
Отдясно надалеч се простира полето под лунната светлина.
Автомобилът, който до скоро сякаш ми даваше свобода,
Е сега нещо, в което съм затворен.
Нещо, което мога да управлявам само затворен в него,
Нещо, над което господствам, само ако съм включен в него, ако то включва мен.

Отляво, някъде назад остана скромната къща, всъщност повече от скромна.
Там животът сигурно е щастлив, само защото не е моят.
Ако някой ме е съгледал от прозореца на колибата, ще сънува: Онзи е щастливият.
Може би за детето, наблюдаващо през прозореца на горния етаж
Оставам запечатан (с колата назаем) като някакъв сън, някакво реално вълшебство.
Може би за момичето, което надзърна, дочуло мотора, през прозореца на кухнята
На приземния етаж
Съм нещо като принц от всяко сърце на момиче,
И тя ще ме проследи, скосила поглед през стъклата, до завоя, зад който се изгубих.
Оставям ли сънища след себе си или пък автомобилът ги оставя?
Аз, водачът на взетата на заем кола, или автомобилът назаем, който управлявам?

На шосето за Синтра, под лунната светлина и тъгата, всред полята и нощта,
Карайки безутешно Шевролета назаем,
Изгубвам се по бъдещия път, разтварям се в далечината, която достигам,
И с ужасно, внезапно, необуздано, непостижимо желание
Ускорявам…
Ала сърцето ми остана край купчината камъни, която заобиколих, доловил я, без да я видя,
Край вратата на колибата,
Моето празно сърце,
Моето неутолено сърце,
Моето сърце, по-човечно от мен самия, по-прецизно от живота.

На шосето за Синтра, почти в полунощ, под лунната светлина, на волана,
На шосето за Синтра, каква умора само от собственото ми въображение,
На шосето за Синтра, все по-близо до Синтра,
На шосето за Синтра, все по-малко близо до себе си…

 

 

 

 

 

Advertisements