Фридрих Хьолдерлин „Възпоменание“

by Владимир Сабоурин

 

От североизток вее
Любимият измежду ветровете
За мен, защото пламенен дух
И плаване леко той обещава на моряците.
Иди сега обаче и поздрави
Красивата Гарона,
И на Бордо градините
Там, дето по стръмния бряг
Се вие пътечката и в реката
Дълбоко се урва потокът, обаче над тях
Се оглеждат изящните двойки
От дъбове и бели тополи.

Все още това помня добре и как
Широките чела склонява
Брястовата гора над воденицата,
В двора обаче расте смокиново дърво.
По празници минават
Смуглите жени оттам
Пристъпват по коприна,
През мартенските дни,
Когато нощ и ден се изравняват,
И по спокойни пътеки,
Натежал от златни сънища,
Приспиващо минава полъх.

Ала нека догоре
С узряла светлина напълни
Някой за мен благоуханната чаша,
За да отдъхна; защото сладък
Би бил под сенките унесът.
Не е добре
Бездушно от смъртни
Помисли да си изпълнен. Ала добро е
Разговорът и да изкажеш
Съкровенните мисли, да чуеш много
За дни на любовта,
И за дела сполитащи.

Къде обаче са другарите? Белармин
И неговият спътник? Някой
Се бои да възлезе до извора;
Но богатството води началото си
От морето. Те,
Подобно на художници, събират в едно
Красотата на земята и не презират
Крилатата бран, и
Да обитават сами, години наред, под
Обезлистената мачта, където не проблясват нощем
Празничните светлини на града,
И няма струнна песен и танц извиращ от сърцето.

Сега обаче при индийците
Мъжете се запътиха,
Оттам отдето от облъхнат връх
От склонове с лозя, където долу
Тече Дордона,
И слята с пищната
Гарона с морска шир
Изливат се. Ала отнема
И дарява памет морето,
А любовта неотстъпно впива очи,
Пребъдващото обаче е дело на поетите.

 

 

 

 

 

Advertisements