Начало и пространство в „Събрано“ на Ани Илков

by Владимир Сабоурин

Новата книга на Ани Илков Събрано (2011) подрежда безвремието и безпространствеността на жизнения свят на късния „развит социализъм” и най-близкото минало на „прехода” в търпеливо дочаканата голяма лигатура, в която да се реализира единството на време и живот. В следващите пролегомени към Събрано ще изхождам от допускането, че А. Илков използва формата на събрани ad hoc (1) съчинения, превъртяна през възрожденските „сборници със смесено съдържание”, за да извлече – събере и отгледа – от идеите и актовете на писане „слабата месианска сила” (В. Бенямин), търсена във фигурите на едно апокатастазисно начало и пространство, които се мислят като трансцендиращи демоничните разкъсвания на историята. В този смисъл Събрано е поредната голяма книга на Ани Илков в овчата кожа на дамаскин – този път дамаскин на дамаскините, обръщащ чрез извеждането му на метаравнище хастара на направата на предхождащите книги. Така събирането ad hoc разкрива едно композиционно и екзистенциално a priori, което може да се определи в предварителен план като „отложено самопродуциране” (2), отреждащо първостепенно значение на събитийното рекомбиниране на текстове (цикли, книги), схващани като етимони – истинни значения с оглед на произхода – на съответния текст/книга. Колкото по-далечен и иронично загърбен (3) е произходът, толкова по-настоятелна и сложна става тягата на етимона към полагане на текстовете/книгите в едно събиращо и възстановяващо пространство. Именно в точката на най-голямо вътрешно отстоене от поезията като архе

Далеч от началото –
миг преди края (4)

– точка, предполагаща мълчание – етимоните на писането на Ани Илков стават видими в качеството си на екзистенциални и композиционни фокуси както на екстремно увличащи параболични или хиперболични траектории, така и на елиптично вгъващи и прибиращи. Ако през 90-те години на миналия век и първите години на настоящия бяхме по-склонни да проследяваме параболично-хиперболичните движения на „Ани Гръмовержеца”, „Ани Хиперболиста” (5), откриващото се в Събрано апокатастазисно пространство припомня слабата спасителна сила на елиптично вече винаги съдържалото се и все отново възвръщащо се съединяване с вечното днес, мнемонично подканящо да знаем – отвъд епохални процеси и преходи – че точно тук, където сме и винаги сме били

сънуваме розови сънища
докато ставаме каменни въглища!

Бележки

(1) За повода на Събрано А. Илков казва в интервю със Силвия Чолева (БНР, програма „Христо Ботев”, 1.9.2011) дословно следното: „тези неща се правят около 50-тата годишнина, когато човек навърши 50 години” , срв. http://bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/110912_Ani_Ilkov.aspx.
(2) При тази формулировка ползвам тезата на Вл. Трендафилов за социокултурния „ефект на закъснялото самопродуциране”, срв. Трендафилов, Вл. „Разпадането на подиума (поезията на 90-те)”, сп. Пламък, кн. 1-2, 2002.
(3) За отвръщането от произхода като неексплицирана „иронична рамка” говори Б. Пенчев в рецензията си за Етимологики (1996), вж. Пенчев, Б. „Turning Away From the Origin”. В: Пенчев, Б. Тъгите на краевековието, Издателство „Литературен вестник“, С., 1998.
(4) Илков, А. Събрано, ред. С. Чолева, Пловдив: Издателство „Жанет 45”, 2011, с. 57.
(5) Формулировките са на Й. Ефтимов, вж. Ефтимов, Й. „Литературата ни през 97-а”, сп. Демократически преглед, Зима 97/98, кн. 34.

Advertisements