За новия стихотворен цикъл на Кирил Василев: „Варовиков скат“

by Владимир Сабоурин

Образът на варовиковия скат (1) побира занаята на поета във визията на Кирил Василев за него като мислител и мистик: той е едновременно „Той” и „тук”, спрямо които не сме (това, което трябваше да бъдем).

От лимеса на ската се преминава в Саут банк на другия бряг, „южен бряг”, където са гробовете на писането и лицедействието. Дилемата, която се формулира в тази долина на смъртната сянка с нещо египетско в себе си, е святост или позьорство. Изходът, намерен от нея, е концептуално и екзистенциално зашеметяващ: смъртта не заслужава искреност – стих, идещ от висините на псалмите.

Този стих сам по себе си е върховото мисловно-битийно постижение на цикъла.

Следващото стихотворение, озаглавено със собствено име, уплътнява фигурата на художника като авторов ипостас на Южния бряг. Алън също започва с „Той”, както Варовиков скат, но този „Той” е от западния Южен бряг: от демиургичното „Той върши своето” се приминава към занаятчийско-маниерното „Той правеше портрети в гръб”. Занаятчийският маниер е свързан с бароковото vanitas-сплитане на озъбен череп и къдрици, което се блъска над същия проблем за мимолетната автентичност на живото и застиналата маска на смъртта, описан в поантата на предходното стихотворение.

Парадоксално тъкмо тварните комплекси и сокове – „останалото в него” на художника – се оказват застъпник на автентичното пред озъбената паст на смъртното лицедействие. Сякаш лицедействието на художника, което, от едната страна, е смърт, от другата получава прошката на тварното.

Лебед, четвъртото стихотворение от цикъла, започва с прекия мистичен образ на белия пламък по водите, под чиято повърхност на отражение-сияние/привидност е скрита тежката работа на всяка плът. Светлодневната мистика на отражението се рее над твърди лъскави механизми, които изработват левитацията, но са мумифицирани приживе инструменти.

Може би тъкмо защото отраженията са мимолетни и закрепвани от мумифициращи техники, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията. Извън него то е лакиран мрак, мумията-антитеза на белия пламък. От брега на царството на студения пясък, където ни е отредено да стоим, треперейки, наблюдаваме как белия пламък по водата прехожда в следите от грозните къси крака.

Ако, от една страна, смъртта не заслужава искреността на поета, то, от друга, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията – това е вторият климакс на цикъла.

Заключителното стихотворение На Фернандо Песоа съдържа най-силния пластичен образ на цикличната цялост, изтръгнатите дървета на въображението, които се носят по водите с накацали по тях чапли.

Грозните къси крака на излизащия на студения пясък символистичен лебед, сюрреалистично дългокраките чапли, недвижно носещи се по водите.

Фернандо Песоа е поетическото олицетворение на варовиковия скат, свършил своето, който сякаш изригва в края на цикъла утаените в него водни маси, течението на безкрайната ода. Има някакво отприщващо шурване в края, прибрано отново от познанието, че нещо не-трябва-да, кореспондиращо с началното това което трябваше да бъда/ а не съм. При изходното трябване сякаш се стига по-дълбоко и далече, отколкото във финалното.

Повличащото всичко течение в края (би трябвало да) трансцендира композиционното си прибиране. Това, което във финала на Варовиков скат приковава към себе си, в заключителния стих от На Фернандо Песоа сякаш отслабва потока на водите, отприщени в одическото течение.

(1) Вж. http://trubadurs.com/2013/05/22/stihove-kiril-vasilev-130522/.

Advertisements