Фридрих Хьолдерлин „Раздялата (Втора редакция)“

by Владимир Сабоурин

Нима искахме да се разделим? Нима си въобразявахме,
че е добро и разумно? Щом го направихме, защо ни ужаси
стореното, сякаш бяхме убийци? Едвам познаваме себе си,
защото в нас се разпорежда божество.

Него ли да предадем? Него, който всичко –
смисъл и живот сътвори за нас, него, одушевяващия
Бог-пазител на нашата любов –
това, това единствено не мога да направя.

Ала духът на този свят ни въвежда в друга грешка,
друга желязна повинност налага и друго право,
и ден след ден с хитрост
обичаят да свиква ни отнема душата.

Нека. Знаех това отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

Нека замълча! Никога вече да не виждам,
макар и в мир, занапред тази смърт
на отдалечаването в самота
и тази раздяла да е нашата!

Подай ми чашата сама, за да изпия спасителната
светата отрова и тя да ми стигне
да отпия с теб глътката от водите на Лета,
за да бъде забравено всичко – омраза и любов.

Искам да тръгна. Може би ще те видя, Диотима,
пак тук в далечината на времето. Ала ще е пролята
тогава кръвта на желанието и мирно
като блажените души ще бродим чужди

един на друг наоколо, ще ни води разговор,
колебливо, потънали в мисли, но сега на забравените
напомня тук мястото на раздялата,
сгрява в нас едно сърце,

в почуда те гледам, дочувам гласове и сладост на песен,
като от време отминало и игра на струни,
и лилията ухае за нас
златопръстта над ручея.

Advertisements