Ингеборг Бахман „Отплуване“

by Владимир Сабоурин

 

От сушата се вдига дим.
Не изпускай от поглед малката рибарска колиба,
защото слънцето ще потъне
преди да си изминала десет мили.

Тъмната вода, хилядоока
отмята мигли бяла пяна,
за да те погледне, широко и продължително
трийсет дни наред.

Нека корабът тъпче усилно
и несигурно да стъпва
ти стой спокойно на палубата.

На масите сега те ядат
пушената риба
после мъжете ще приклекнат
и ще кърпят мрежите,
ала нощем ще се спи
един или два часа
и техните ръце ще бъдат меки
без сол и мазнина,
меки като хляба на съня
от който отломяват.

Първата вълна на нощта плисва в брега,
втората достига вече тебе.
Но ако впиеш поглед нататък,
ще съгледаш все пак дървото,
което опърничаво вдига ръка
– едната вече е откършена от вятъра –
и ти се питаш: колко дълго още
изкривено то ще устоява на несгодите на времето?
Земята изчезна вече напълно от погледа.
Трябваше да се вкопчиш с едната ръка в пясъчната плитчина
или с къдрица на крайбрежната скала да се усучеш.

Надувайки раковини, морските чудовища се плъзгат
по гърбовете на вълните, препускат и разсичат
с блестящи до бяло саби дните на парчета, червена следа
остава във водата, там те полага сънят,
върху остатъците на часовете ти
и потъваш в несвят.

Нещо не е наред с корабните въжета,
викат теб и ти си щастлива,
че имат нужда от теб. Най-хубаво
е да работиш на кораби
които плават надалече,
да връзваш въжета, да изпомпваш вода
да уплътняваш бордовете и да пазиш товара.
Най-хубаво е да си изморена и вечер
да не те държат краката. Най-хубаво е сутрин
с първите лъчи да ти става светло,
да се възправяш пред непоклатимото небе
да нехаеш за непроходимите води
и да надигаш кораба над вълните
към винаги завръщащия се бряг на слънцето.

 

 

 

 

 

Advertisements